6570ce6109f3145f14c559c5d6f9fc48-740x555

Автор: Ренета Трифонова

Много критици казват за Достоевски, че е гений и “пророк на бъдещето”. Всички негови произведения са плодове от трудове, придобити с много мъка и лишения трохи на щастието. Достоевски е бил щастлив само, когато е творил, затова е понасял тежестта и бремето на своята болест, бедност и изгнание без роптание – единствено, за да може да твори. В странство, през най-трудните години от живота си, той създава късните си творби „Престъпление и наказание”, „Бесове”, „Идиот”, а по-късно и „Братя Карамазови”, затова реших да се спра на тях и на вътрешното духовно и душевно състояние на героите му. Когато е писал тези произведения, Достоевски е страдал най-много и то в най-тежкия период от живота си, подлаган на големи изпитания. Тогава той изгражда най-дълбоките и силни образи в цялото си творчество. Болестта му се изостря в този период и той дори се оплаква от прекалено ясно съзнание и разбиране за всичко, което се случва около него, за всичко, което преживява. Това важи и за героите му, чиито съдби още в началото на всяко произведение са сякаш предугадени, но недоизказани и читателят не е изненадан от техния край.

В произведенията на Достоевски прави впечатление дълбочината на психологическите образи и по-специално изследването на човешкия грях и самото престъпление като грях, а също и какви са престъпленията и как въздействат върху човешката душа; как се осмелява човекът да „прекрачи границата” и съзнава ли греха си. Интересни са не само погледът към личния грях и престъпление, но и фактът, че тези „лични” грехове като цяло все повече се умножават и водят човечеството към един абсурден общочовешки грях – безбожието и богоборчеството.

Достоевски никога не разделя тези два вида престъпления, но в произведенията му винаги оставаме с впечатление, че те нямат връзка помежду си. Достоевски е смятал, че когато човек не вярва в Бога, той неминуемо ще извърши престъпление и грях и обратното – престъплението може да го доведе до безверие и богоотрицание. Но каква е нравствената свобода на такива хора, имат ли те изобщо такава, разграничават ли доброто от злото?

Едновременно с тези свои разсъждения Достоевски нагледно показва онова, което само рядък творец може да покаже – силата на човешкият дух се проявява в разкаянието, смирението и страданието. За един християнин това не е нещо ново, но Достоевски изгражда такива образи, в чиято дълбочина можем понякога да открием дори себе си…

Престъплението като протест срещу социалния строй

„Ако обществото се устрои нормално, всички престъпления веднага ще изчезнат. Защото няма да има причини да се протестира и всички в един миг ще станат праведни. Природата не се взима предвид, природата се изгонва, няма природа! Според тях не човечеството, развило се по исторически, прав път до края, само ще се превърне най-после в нормално общество, а обратното, социалната система, излизайки от нечия математическа глава, тутакси ще преустрои цялото човечество и в един миг ще го направи праведно и безгрешно, преди да се е извършил живият процес, без всякакъв исторически и жив път! И затова именно те така инстинктивно не обичат историята: „Само безобразия има в нея и глупости” – и всичко само с глупостта се обяснява! Затова така не обичат живия процес на живота: няма нужда от жива душа! Живата душа иска да живее, живата душа няма да се подчини на механиката, живата душа е подозрителна, живата душа е ретроградна! А това, макар и да намирисва на мъртвило, може от каучук да се направи – затова пък не е живо, затова пък няма воля, затова пък е робско, няма да се разбунтува! И излиза в резултат, че всичко се свежда до начина, по който се зидат тухличките, и до разположението на коридорите и на стаите във фаланстера! Фаланстерът може вече и да е готов, но природата ви все още не е готова за фаланстера, тя иска живот, жизнения си процес още не е завършила, рано е да се погребва! С гола логика не можеш да отминеш природата! Логиката ще предугади три случая, а те са милион! Да се отреже целият милион и да се сведе всичко единствено до въпроса за удобствата! Най-лесното разрешение на задачата! Примамливо ясно и няма нужда да се мисли! Главното е, че няма нужда да се мисли! Цялата тайна на живота се събира на два печатни листа!”[1]

Ако социалният въпрос за престъплението бъде решен в положителен аспект, престъплението само по себе си вече не би бил човешко дело, а дело на социалната среда, защото престъпникът се освобождава от всякаква отговорност пред обществото за сторения грях. Оправдавайки престъплението, извършено поради „социални причини”, човекът попада в примката на греха против собствената си личност. Отнемайки правото на човешката съвест да избира свободно пътя към доброто или към престъплението и греха, той отрича съществуването на нравствен закон, чието потъпкване справедливо въздава съответното наказание.

Ако започне да оправдава престъплението си, човекът изменя на собствената си природа, унищожава свободната воля към доброто, умъртвява духовните си стремежи. Това обикновено води към още по-голямо престъпление и смъртен грях: бунт против Бога, Който справедливо отвръща чрез бунт на човешката съвест. По този въпрос Бердяев пише: „Или човекът е безсмъртен дух, който има вечна съдба, или то е преходен емпиричен феномен, пасивен продукт на природата и социалната среда. Във втория случай човекът няма абсолютна цена. Не съществува зло и престъпление. Достоевски защитава безсмъртната душа на човека. Безсмъртната душа, а това означава също и свободната душа, има вечна, абсолютна цена. Но тя е също отговорна душа. Да признаеш съществуването на вътрешно зло и на отговорността за престъплението, означава да признаеш истинското битие на човешката личност.”[2]

Ако приемем, че престъплението би могло да се допусне поне веднъж, оправдано от социалната среда на престъпника, тогава ще се оправдаят и „социалните престъпления” или т.нар. престъпления на цялото човечество, като необходими за бъдещото му благоденствие и „духовно-нравствено” усъвършенстване. Така човекът изгубва личността си в щастливия „социален мравуняк”, погубва Божият образ и подобие и премахва от себе си всякаква отговорност за стореното зло. Когато веднъж помисли, че престъплението е необходимо в името на общото благоденствие, в този момент човекът се обрича на още по-голямо престъпление и сам слага хомота на деспотизма и престъпното отношение към човешката душа. Разколников признава: „Аз не човека убих, аз принципа убих!”[3] – като принизява с това признание абсолютното значение на човешкия живот до ужасяващият принцип на социалното разделение. Това би означавало, че необикновените хора почти винаги са престъпници, защото природата го изисква от тях; тяхната необикновеност, гениалност и общочовешко значение оправдават престъпното им отношение към обикновените хора – „материалът”, който може да бъде унищожен в името на една обща цел – най-доброто бъдеще на човечеството: „Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да разреши да прекрачи през кръв – впрочем в зависимост от идеята и нейния размах – забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление.”[4] Бердяев също дава оценка на тези думи на Разколников: „В центъра на собствения мироглед на Достоевски стои признанието за абсолютното значение на всяко човешко същество. Във всяко човешко същество трябва да се почита Божият образ и подобие и най-падналото човешко същество запазва образа и подобието Божие. Тук е и нравственият патос на Достоевски. Не само „далечният”, – висшата „идея”, не само „необикновените” хора като Разколников, Ставрогин, Иван Карамазов, Лебядкин, Снигирьов, или отвратителната старица-лихварка имат абсолютно значение. Човекът, който убива другия човек, убива самия себе си, отрича безсмъртието и вечността в другия и в себе си. Такава е моралната диалектика на Достоевски, неотразима и чисто християнска. Не утилитарният страх от наказания трябва да ни сдържа от престъпления и убийства, а собствената безсмъртна човешка природа, която се отрича от престъплението и убийството. Човешката съвест е израз на тази безсмъртна природа.”[5]

Достоевски разглежда почти във всички свои произведения различни видове престъпления, като им дава криминална, “социална” и психологическа оценка. Но още по-дълбоко той засяга въпросът за „социалните престъпления” (условно наречени така) в „Престъпление и наказание”. Въпросът дали едно престъпление може да бъде протест срещу социалния строй е много важен за съвестта на престъпника, защото определя отговорността му към извършеното престъпление. Ако той оправдае стореното зло като необходимост поради социалната среда, в която е израснал или в която живее, от него (престъпникът) веднага отпада всякаква отговорност или вина за престъплението. Когато социалната среда се стреми да промени човека отвън, без той да е променил нравствено душата си, тя отнема правото на свободната човешка воля към добро и по този начин човекът сам попада в примката на греха против собствената си личност. „Социалната идея” създава един нов, „нравствено извисен” човек, но без неговото лично участие; той се вмества в рамките на един нов „социален мравуняк”, комуто е дадено право на „нова нравственост”, „нова свобода” и „нова съвест”. Такъв „нов свят” може да се стреми да превъзпита престъпника, но не би могъл да обуздае изкуствено обратното – и би се отприщила стихията на най-големите престъпления, защото подобна идея е едно своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор. „Ако човекът е само пасивно отражение на външната социална среда, ако той не е отговорно същество, значи няма човек и няма Бог, няма свобода, няма зло и няма добро. Такова принизяване на човека, такъв отказ от неговото първородство, предизвиква гняв у Достоевски. Той не може да говори спокойно за това учение, толкова преобладавало по негово време. Той е готов да настоява за най-сурови наказания, като съответстващи на природата на отговорни, свободни същества. Злото е вложено дълбоко в човешката природа, в нейната ирационална свобода, в нейното откъсване от Божествената природа, то има вътрешен източник. Привържениците на суровите наказания гледат по-дълбоко на природата на престъплението и на човешката природа изобщо, отколкото хуманистичното отрицание на злото. В името на достойнството на човека, в името на неговата свобода Достоевски утвърждава неизбежността от наказание за всяко престъпление. Това го изисква не външният закон, а самата дълбочина на свободната съвест на човека.”[6]

Ако тази „социална идея за престъплението” бъде оправдана и стане господстваща идея на цяло едно поколение, не се ли превръща тя в едно своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор? Разколников отхвърля такава свобода, защото тя го отвежда до още по-голямо зло – духовно самоунижение и гибел. Като извършва престъпление, което социалната среда би могла да оправдае, Разколников сам се откъсва от обществото; сякаш невидима преграда го дели от останалия свят: „Казал това, той изведнъж се смути и пребледня; едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого той не може да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че той за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого тръгна да излезе от стаята.”[7]

Състоянието на Разколников след престъплението и рухването на всички „идеи” за някаква промяна опровергават теориите за оправдание на престъплението поради „социалната среда”. Дори държавният закон да не го осъди, престъпникът сам се осъжда, защото нарушението на Божия закон е бич за всяка съвест. Човешкият разум и свободната воля изпитват страдание от духовното падение и чрез страдание е редно да изкупят вината си. Злото не довежда до по-голямо зло, когато престъпникът се самоосъжда, защото проявата на съвест действа благотворно и душата сама се обръща към Бога чрез разкаяние за нравственото си падение.


[1] Достоевски, Ф.М. ,”Престъпление и наказание”, НК, С. , 1960, т.V,с. 251

[2] Бердяев, Н., “Мирогледът на Достоевски”, УИ “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с.98

[3] Достоевски, Ф.М., “Престъпление и наказание”, НК, С., 1960, т.V, с.269

[4] Пос. съч., с. 256

[5] Бердяев, “Мирогледът на Достоевски”, УИ “Св. Кл. Орхидски”, С., 1992, с.98

[6] Пос. съч., с.88

[7] Достоевски, Ф.М., “Престъпление и наказание”, НК, С., 1960, т.V, с. 224