5-vida-shibani-priyateli-koito-tryabva-da-razkarate3

Автор: Ренета Трифонова

Скоро се запознах с една жена в социалната мрежа, а след това се сприятелихме. Емоционална, спокойна и ведра жена, със семейство и деца, със съпруг, когото обичаше. Изглеждаше също обичана и щастлива. Два месеца, след като се запознахме, видях съобщение в профила й, че съпругът й е починал. Вдигнал температура, взели го в болницата, за да го лекуват,  но там, вместо да го излекуват, той починал след няколко дни, защото нямало кой да му сложи кислородната маска, за да си поеме дъх. Човекът се задушил и починал, а приятелката ми беше съсипана от мъка. Тя изгуби своя любим съпруг, а децата й изгубиха своя любим баща – просто ей така, за няколко минути, защото някой не е бил на мястото си и не е чул виковете й …

Спомням си много подобни случаи с починали хора поради немарливост или некадърност. Спомням си катастрофите по пътищата, ножовете, които родители вадят в училище или плесниците и юмруците, които раздават на учителите, защото техните деца са малки богчета. В същото време гледам целия ни елит – политици, лекари, инженери, учители, художници, музиканти, хора от всякакви прослойки и хора с различни професии и интереси. Винаги се опитвам да си дам отговор на всеки абсурд, който се случва у нас и се питам: защо се стигна дотук и защо толкова се опростачиха една голяма част от българите? Въпросът има само един отговор – защото изгубиха вярата си.

Ако този лекар или тази медицинска сестра, от които е зависел животът на нелепо починалия в болницата човек бяха вярващи хора, те биха имали отговорност и чувство за дълг, със сигурност биха стояли на мястото си и биха вършили работата си, а човекът нямаше да умре по този начин и може би още щеше да е жив. Това е само пример как ако по-голямата част от хората в България бяха вярващи, те щяха да бъдат отговорни хора и щяха да вършат работата си добре. От вярващи хора произлизат вярващи лекари с чувство за отговорност пред пациента, които знаят, че от техните действия зависи постоянно нечий живот, включително и на неродените деца. Вярващият учител знае, че е отговорен за всичко, което преподава на децата, защото те са пред него като бял лист хартия. Вярващите родители пък знаят, че учителят  не само, че не може да бъде удрян (това вече често се случва в България), но и трябва да бъде почитан и на това ще научат и децата си. Вярващият човек става също така и отговорен  политик, защото знае, че от неговите действия зависи нормалният живот на  хората и доброто управление на цялата държава. Вярващите хора няма и да си помислят дори да купят шофьорска книжка на току-що завършилото  училище свое дете, защото имат съвест и знаят, че без опит, то може да убие човек на пътя, а и себе си ще убие. Вярващите хора знаят, че човекът, който е пред лицето на Бога има съвест и според нея няма да се опитва да заема работа, която не заслужава; няма да се осмелява да дава подкупи, за да може негов „свой човек” да го „уреди”, защото като е учил, са му писали оценките само заради запълването на бройките в университета. А вярващият преподавател няма да напише тройка на студент по медицина, който не става за лекар… Вярващият лекар, управляващ цяла болница не би позволил на медицинските сестри да дежурят по 24 часа в денонощие, защото има риск от преумора да започнат да удрят плачещите новородени деца (какъвто случай имаше скоро).  А вярващите пациенти никога няма да ударят лекар, за да го унижат. И ето, че кръгът се затваря. Вярващите хора имат съвест и са наясно, че един ден те ще отговарят за всичко пред Бога – за себе си и за греховете си към другите. Значи проблемът у нас е, че ние нямаме болшинство от вярващи хора. Ето, вече 26 години никой не ни подлага на гонения, в храмовете се влиза свободно, не ни следят, за да ни докладват на работа или в университета, че ходим на църква.  Но  голяма част от православните храмове са полупразни и дори някога Христос да е почукал и ние да сме му отворили, при първото неудобство или неприятност сме Го забравили, за да не притеснява съвестта ни. Вярващият човек е наясно, че когато иска да прояви съвест, намира начин, а когато не иска – намира оправдание. Въпросът тук е не защо, а докога ще е така? Хората постоянно търсят някакви ценности и се оплакват от състоянието на държавата и институциите, но истината е, че нямаме право да се оплакваме от нищо. Каквито сме ние, такава е държавата ни, такава е църквата ни, такава е и вярата ни. Такива, каквито сме ние днес, такива ще са нашите поколения утре и ще ни го върнат подобаващо. Няколко поколения безверници родиха и отгледаха няколко поколения деца, възпитани в чалга и криворазбран патриотизъм. Същите тези деца пораснаха и са вече безотговорни политици, синове и внуци на хора, които крадат безогледно цялата държава, организирани в мафия по същия начин, по който бащите им крадяха преди пък нашите родители. От тези поколения, обаче Бог отся и деца, които станаха свещеници, монаси, епископи, богослови. И наша е отговорността пред тези днешни лекари, учители, политици, хора на изкуството и културата и пред всички българи с отговорни професии. Ако тези, които ни заобикалят са езичници по душа и невярващи, значи ние сме виновни за това. Всички ние – като се започне от епископа и свещеника, богослова или учителя по вероучение (ако го пуснат в училище), та до най-обикновения християнин. Ние всички вкупом се провалихме. Апостолът казва: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:14-16). Това означава, че с каквато светлина светим, с такава ще огреем. През всички тези години след 1989 г. никой от нас не си призна вина. Никой не каза, че е сбъркал. Никой не е виновен, а всички страдаме и очакваме промяна. Но промяна без осъзнаване на вина и без покаяние няма. Гърчовете ще продължат дотогава, докато един по един не започнем да говорим и да си признаем – да, аз сбърках. Ако си признаем, ще можем да вдигнем погледа си и да видим другия. Това е начинът, друг няма, за да не умрем един ден без дъх и без кислородна маска в празни болници и сред безотговорни лекари. Това е необходимо, за да не се страхуваме да станем учители, понеже ще ни бият в училище родителите на разглезените  деца, докато в съседната стая други деца играят кючек върху чиновете. Това е начинът да отворим път на повече отговорни хора, които обичат Бога и хората да стават свещеници,  за  да свети тяхната светлина пред всички и те да дават пример на останалите. Това е начинът един ден да имаме нормална държава и нормална църква – да си признаем, че сбъркахме и да започнем отначало , за да не повтаряме старите грешки.  Все още не е късно.