Вярата в тайнството (I част)

Автор: архим. Даниил Аеракис

Светото Причастие е изгубената от християните храна. Освен всички свои успехи, дяволът успява да лиши мнозина християни от небесната храна, без която не можем да живеем духовно; успява да накара християните да се задоволяват с „рожкови” и да не желаят „угоеното теле” (виж Лука 15:11-32); кара ги да желаят толкова много неща, а да не желаят най-сладкото от сладките неща на земята – св. Причастие.

Дяволът успява да предизвика объркване около тайнството св. Причастие, за да нямат християните правилна вяра в него и да не знаят правилния начин за участие в тайнството.

По-долу ще разгледаме четири начина, чрез които дяволът отдалечава християните от Чашата на Живота, а също и четири начина, през които кара клириците да не разбират правилно и да грешат по въпроса за св. Причастие.

***

Относно миряните. Първи успех на дявола:

Да не вярват в тайнството на св. Причастие. В много неща с нищожно значение за живота им хората вярват безпрекословно, докато в същото време не вярват в тайнството св. Причастие, което има такова голямо значение за спасението и вечния им живот.

Хората проявяват доверие и помежду си, макар много пъти да се убеждават, че грешат. Не вярват обаче в Онзи, Който никого не е излъгал и Който проля кръвта Си за нашето спасение.

Христос ни обикна колкото никой друг и ни уверява, че в св. Причастие предлага като истинско питие Кръвта Си и като истинска храна Тялото Си. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие.” (Йоан 6:34-35).

Кой друг е достоен за такова доверие, както Христос? Онзи, който не вярва, че св. Причастие е Тяло и Кръв Христови, не вярва в Христа! Казваме това, понеже някои твърдят, че вярват в Христос и в същото време се съмняват в тайнството св. Причастие. Те не вярват, че в чашата се намира Христос, а смятат, че това са просто „символи”.

На Голгота Христос не бе разпнат символично! Той бе разпнат наистина и проля пресветата Си кръв за всички хора от всички векове. Сам Христос в св. Евхаристия извършва същата жертва не символично, а действително. Както на Голгота Той Се жертва за живота и спасението на света, така и в св. Евхаристия се отдава за храна и питие на вярващите, за опрощаване на греховете и за вечен живот. Който вярва в кръстната жертва на Христос, трябва да вярва и в св. Причастие като истинска жертва и дар. При това всичко в християнството се приема чрез вяра. Онзи, който не отрича чудото, той не отрича, че в св. Евхаристия хлябът и виното наистина се претворяват в Тяло и Кръв Христови. Който не вярва в чудото на св. Причастие, той не вярва в чудото на Божието въплъщение и в чудото на сътворяването на света от нищо; не вярва дори в съществуването на Бога.

Втори успех на дявола:

Да вярват в тайнството, но да го отбягват. Тези християни не се причастяват редовно. Обикновено се причастяват четири пъти годишно. Представете си, че на един гладен човек предлагат ежедневно хляб, а той се отказва от него и само четири пъти в годината се ползва от поканата. Възможно ли е да живее този човек? Или си представете един болен, който има нужда редовно да взима лекарства, но той ги отказва и прибягва до тях през много голям период от време. Би ли оживял този човек?

Светото Причастие е ежедневна храна. Лекарство, което трябва да взимаме редовно. Нека обаче видим защо много християни не пристъпват редовно към тайнството св. Причастие.

  1. От незнание

Част от християните нямат необходимите знания за нуждата от често причастяване. „Така – казват те, сме го наследили от нашите предци: четири пъти в годината да се причастяваме!” Истина е, че много християни са наследили тази традиция от по-възрастните. Но тази традиция не е правилна! Това е остатък от мрачната епоха на турското робство. Тази практика се задържа като лош обичай, който покрива древното предание на Църквата. Мракът, дори и да произлиза от традицията, си остава мрак и трябва да бъде премахнат. Освен това, „старите” обичаи не винаги са едновременно и традиционни, и правилни! През турското робство за осветление са ползвали глинени лампи и борини, защото „така са ги наследили”. Но днес всички използват електричеството за осветление. За да държи християните далече от св. Причастие, дяволът им внушава: „Така сте го наследили! Само четири пъти в годината да се причастявате…!”

Онези, които продължават да повтарят този довод, изобщо не се интересуват от смисъла на Христовите думи: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 6:54). Нашият Господ използва сегашно време, за да ни покаже, че е необходимо постоянно участие в св. Причастие. Говорейки за учредяването на тайнството, апостол Павел казва: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: „вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен” (1Кор. 11:23-25). И тук се използва повелително наклонение в сегашно време – „пийте”,  – което говори за постоянно участие в св. Причастие.

Те пренебрегват живота на древната Църква, когато вярващите се причастявали редовно, на всяка св. Литургия. Първите християни имали горещо желание за св. Причастие и постоянствали в него. За това се говори и в книга Деяния апостолски: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42). Първите християни се причастявали ежедневно, „всеки ден…единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива които се спасяваха”. (Деян. 2:46-47).

Те пренебрегват историята на Църквата, която от древни времена е имала за основен елемент на християнския живот честото участие в тайнството св. Причастие. Достатъчно е съществуването на Литургията на преждеосвещените  Дарове, за да ни покаже наложителната нужда  и горещото желание на християните от следапостолското време за често причастяване. Тази литургия е очевидно свидетелство за това, че християните от онази епоха се причастявали дори не веднъж, а много пъти  в една седмица. Тъй като в делничните дни през Великата четиридесетница не се отслужва Литургията на св. Йоан Златоуст, която има радостен характер, за това е било определено да се отслужва Литургията на преждеосвещените Дарове, в която се използват св. Дарове, Тяло и Кръв Христови, осветени в съботната или неделната литургия. Така вярващите, които не се задоволяват само в събота или неделя, но искат да се причастяват и през другите дни на седмицата, удовлетворяват светото си желание в Литургията на преждеосвещените Дарове.

Настояващите за причастие само четири пъти в годината пренебрегват ясните и категорични разпоредби на св. канони, които определят да се приема св. Причастие на всяка литургия и отлъчват онези, които без причина не се причастяват. Тук  прилагаме характерните 8-мо и 9-то от Апостолските правила:

Правило 8:

Епископ, презвитер, или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и, ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи такава, да бъде отлъчен от църковно общение, като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно.

Правило 9:

Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.

Те пренебрегват основната цел, заради която се извършва св. Литугрия. Тя се отслужва не заради прекрасните църковни песнопения или за да си покажат свещениците и певците красивото пеене и добрите гласове. Основната цел на св. Литургия е отслужването на безкръвната жертва и участието на вярващите в св. Причастие. Ето какво казва една от молитвите на св. Литургия:

„И ни удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш пречистото Твое Тяло и честна Кръв, и чрез нас – на всички люде”.

Най-накрая, те пренебрегват факта, че отбягването на св. Причастие без сериозна причина, е голям грях. Този грях говори за пренебрегването на Господнята Трапеза и пренебрежение към най-великата чест, която ни оказва Христос, поканвайки ни чрез свещеника: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”. Обикновено повечето християни не усещат и не осъзнават греха от неприемането на св. Причастие. Но въпреки това, той е много сериозен и трябва да се изповядва пред духовния старец наред с първите грехове. Бог те кани на божествената Вечеря, а ти стоиш безразличен?

Незнанието е една от основните причини за толкова рядкото участие в тайнството на св. Причастие. Дяволът иска християните да си стоят в това незнание.

  1. От псевдосмирение

Много често чуваме християните, които ходят редовно на църква, да казват: „Как да се причастявам редовно? Не съм достоен! Кой съм аз, че да пристъпвам често до св. Чаша? Достатъчно е да се причастявам на големите празници: Рождество Христово, Възкресение, Успение Богородично…”

Тези думи със сигурност не са израз на истинско смирение. Изразяват, може би неволно, псевдосмирение. Става въпрос за „смирение”, под което се крие обикновен егоизъм. Говорейки, че не е достоен да се причастява редовно, все едно християнинът да твърди, че е достоен да се причастява през големи периоди от време. Има ли човек, който смята себе си за достоен да се съедини с Богочовека Иисус Христос в тайнството на св. Причастие? Нека си припомним молитвата, която свещеникът казва по време на Херувимската песен:

„ Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи, или да се приближи, или да Ти служи…”

Ние не се причастяваме, защото сме достойни, а защото Христос благоволи, защото снизходи, защото прие да заживее в нас самите. Ние не се причастяваме, защото сме достойни, а за да станем достойни.

Бих искал да попитам онзи християнин, които не се причастява редовно поради това, че не се смята за достоен: Ще дойде ли изобщо ден, когато съзнанието и съвестта ти ще свидетелстват, че си достоен? Тогава, когато стигнеш до онзи момент, когато кажеш, че си достоен, тогава най-много от всеки друг път ще бъдеш недостоен!

Ако християнинът не смята себе си за достоен за често причастяване, тогава защо се причастява на големи празници – Възкресение Христово, Рождество Христово, Успение Богородично? Има ли в големите празници нещо вълшебно, което прави християните достойни за св. Причастие? Ако на Пасха могат да се причастят, защо не могат да го направят и през останалите недели, след като и те са възкресни? Разбира се този въпрос засяга християните, които желаят честото причастяване и се подготвят правилно. Към тях се отнася следващият въпрос: След като на Пасха сте се причастили, защо не го направите и в понеделника на Светлата седмица? За онези, които нито желаят да се причастят, нито пък са подготвени добре, естествено горните въпроси не важат.

Светото причастие не е награда за святост. Ако беше така, никой не би дръзнал да се причасти нито веднъж в живота си. Светото Причастие е подкрепа в борбата ни към светостта. Вижте как се моли вярващият, когато му предстои да се причасти:

„Смили се, Господи, и не изобличавай мене грешния, но стори ми по милостта Си. Нека ми бъдат тия Светини за запазване и освещаване на душата и тялото, за пропъждане на всяко деяние и дяволско влияние, което невидимо действа в членовете ми, за дръзновение и любов към Тебе, за изправяне на живота и за закрепяване, за умножаване на добродетелите и за съвършенство…”

Всички тези „за” показват целите, които следва вярващият християнин със св. Причастие.

Вярващият се причастява редовно, не защото съвестта му е свидетелствала, че е достоен, а защото има вяра. Той взема смелост от многомилостивия Бог и пристъпва към Чашата. Основава се на състраданието Божие. Идвайки пред причастието, той казва на милостивия и състрадателен Бог: „Но като се надявам на Твоето милосърдие, пристъпвам към Тебе, Който си рекъл: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”.

Вярващият пристъпва към св. Причастие често, като преди това разбира се има разрешението на духовния наставник, който трябва да бъде добър и опитен.

(следва продължение)

Откъсите са от книгата на архимандрит Даниил Аеракис „Кога и как да се причастяваш”, Велико Търново, „Праксис”, 2001г., превод: Тодор Енчев

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s