Автор: Радост Симеонова
Този разказ е написан през 1999 г.
Историята е истинска.
Поради липса на адекватни действия от страна на лекарите в „Пирогов“, а после и от страна на прокуратурата, никой от героите не бе наказан. Оставих името на Алекс, защото си отиде пред очите ми.
Таксито бавно си пробиваше път по натоварените софийски улици. Шофьорът сипеше ругатни по политиците, дупките и жегата. На задната седалка Теодора, жена малко над тридесетте, държеше в скута си малко момченце, което изглеждаше като заспало. Бе топъл юнски следобед с аромат на лято, но жената трепереше. Нервно хапеше устните си и шепнеше:
–Алекс, събуди се! Моля те, Алекс, събуди се! …
Гумите изсвириха пред входа на „Пирогов“. Теодора мълчаливо подаде смачкана петолевка на шофьора. Без да се сбогува и да изчака ресто, побърза да потъне в сградата. Коридорът на партера беше пълен както обикновено. Няколко души се суетяха около възрастна жена със счупен крак. Тинейджърка, налапала няколко хапчета „за сплашване“, обясняваше на притеснената си майка колко е отчаяна от скуката в живота си. Младеж с пукната глава разказваше,че е изпил само две бири и е паднал в канавката.
Всички бяха заети със себе си и никой не обърна внимание на Теодора.
Тя не попита никого къде да отведе детето за преглед. Обикаляше без ясна посока. Една въздишка едва-едва се отрони от устните ѝ, когато полумракът на един дълъг коридор я погълна.
Отчаянието я обгръщаше като гъст, плътен облак, а по наелектризираната вече кожа побиваха тръпки. Капанът на обстоятелствата притискаше младата жена все по-силно. Внезапно чувството за безпомощност я напусна. Тя знаеше какво да направи…
***
Теодора се върна в апартамента си. Този дом изглеждаше чужд.
Стари, избелели тапети, причудливи рисунки на Алекс; мивка, пълна с мръсни съдове и пепелници, преливащи от фасове. Под леглото – търкалящи се празни бутилки от алкохол. Подлудяващата музика от забравеното включено радио правеше този дом
малко страшен. Ярко оранжево петно – натъжена частица от залеза, бе приютило в себе си малко плюшено мече…
Младата жена си напълни една чаша с водка, а от най-тъмното кътче на душата ѝ изплуваха спомените, които нетърпеливо очакваха своя миг, за да излязат на повърхността. Духовете на тези спомени започнаха да я дърпат и да ѝ крещят отвсякъде:
– Ти си виновнааа! Ти си виновнааа!
– Не съм! – бранеше се Теодора. – Алекс не ми е дете! Той ми е внук…
***
Габи не помнеше баща си. В ранното ѝ детство той си беше отишъл завинаги, без да я потърси повече. С майка си не се разбираха. Парите не стигаха, живееха оскъдно. След всеки скандал, майка ѝ я биеше, а после вземаше пари назаем, за да се напие безпаметно.
Кошмарите от детството често нахлуваха в съзнанието ѝ, спускаха се върху лицето ѝ като изплашени птици, а ушите ѝ бучаха от пърхането на крилете им. Камшиците на думите не ѝ даваха покой:
– Никой не го е грижа за теб, нещастно, малко чудовище!
Изгарящите следи в самотната детска душа не можеха да бъдат заличени. Камшиците на думите разделиха света на Габи на две – този на нейния живот и животът с красиви дрехи, скъпи бижута, лъскави коли и много, много пари.
Габи бе само на дванадесет години, когато се прибра след дискотека около полунощ. Последва поредният скандал и бой. Тогава тя реши да отмъсти. На майка си и баща си! На двамата! На всички, които не я разбираха. За ограбеното детство, за мизерията, за липсата на обич и внимание. Погледна се в огледалото. Две големи тъмни очи с дяволски пламък, закачлива усмивка на устните и тяло… Да, тяло! Така можеше да изпепели всеки, който я пожелае… Набра един телефонен номер, поръча си такси и остави бележка: „Майко, мога да се оправя и без теб. Вземам живота си в свои ръце“…
***
Теодора отпи няколко глътки и погледна бележката с отвращение. Споменът, че Габи е станала проститутка, извика злобен блясък в очите ѝ. В ранната пролет на 1997 г., когато дъщеря ѝ напусна апартамента, тя даже почувства облекчение. Като майка не изпита нито страх, нито болка. Щом е „голяма“- да си троши главата!
Същата година след бягството, в мразовит декемврийски ден, Габи се появи с Алекс. Теодора разбра, че е станала баба. Беше само на тридесет и една години! Това младата жена не можеше да понесе. Паяжината на гнева и разочарованието, на омразата и огорчението, я обгърна.
–Много имат, а аз – не! Светът на богатите е примамлив, а на бедните – тъжен и скучен!!!
На всичко отгоре – Габи! След всичко, което ѝ причини тази малка мръсница, беше родила … копеле! Каквааа гаадост! Дъщеря ѝ обеща, че ще се грижи за бебето, че ще започне нов живот. И … ден след завръщането си, избяга отново. Без срам, без вина. Беше се върнала при сводника си…
Теодора не искаше това дете. Ненавиждаше с цялата си душа внука си. В „Дом, майка и дете“ не искаха да приемат Алекс, защото имаше майка – проститутка, но майка! Имаше и баба … Детето не можеше да бъде осиновено, а Теодора не искаше да се грижи за малкото момченце. Заведе дело срещу дъщеря си за отнемане на родителските ѝ права. Но за да се осъществи това, Габи трябваше да бъде намерена. Къде? В кой бардак или хотел? А дотогава? Дотогава Алекс се превръщаше в поредния непоносим товар…
„Изчезвам! Заминавам за чужбина“ – Теодора обърна още една чаша и хвърли празен поглед върху написаното. Няколко думи, небрежно надраскани, с все още детски почерк, на гърба на мазна амбалажна хартия. Нито дума за Алекс, нито дума за издръжката му!
***
В топлата юнска вечер Теодора беше с компания – отчаяни аутсайдери и гневни като нея „страдалци“. Алекс отдавна не можеше да ѝ пречи, откакто Габи го заряза. Когато плачеше като бебе, Теодора му даваше вино, даже много често го кротваше
по този начин. „Лекарството“ беше чудесно приспивателно за внука ѝ. Така постъпи и сега. Момченцето изпи съдържанието на няколко глътки и заспа…
На другия ден Теодора се опита да го събуди. Нощният гуляй беше завършил на разсъмване и тя реши, че детето може би спи, уморено от шума. Едва следобед се усети, че с Алекс нещо не е наред. Поръча такси, грабна внука си и … го остави в „Пирогов“…
***
В отделението за реанимация лекарите загрижено следяха резултатите от изследванията на Алекс. Силното отравяне с алкохол беше предизвикало тежък мозъчен оток и влошаване на жизнено важни функции. Момченцето изглеждаше колкото десетмесечно бебе. Очевидно грижите за това дете са били оскъдни. Мека светлина разтапяше сенките около Алекс в блато от несигурност. Теодора стоеше до креватчето на Алекс и му говореше:
– Алекс, баба е до теб! Моля те, Алекс, отвори очички! Баба те обича! Моля те, погледни ме! Баба ще ти купи много нови играчки и много сладолед! Баба никога няма да те изостави!
Алекс лежеше притихнал и прозрачен. Последните слънчеви лъчи придаваха на косата му меден оттенък, а очите му с цвят на море, угасваха бавно. След десетдневна кома, той разкъса прегръдката между небето и земята. Болничната стая изглеждаше студено бяла, тъжна и празна. Над креватчето на детето чудотворната икона на Света Богородица „Йерусалимска”отчаяно и безмълвно търсеше покаяние…
***
Теодора вървеше съсипана към гробището. Никой от компанията ѝ не я придружи за погребението на Алекс. Гърлото ѝ беше пресъхнало, а вътре в нея гореше огън. Габи не знаеше, че синът ѝ е мъртъв, приятелите ѝ я изоставиха. Омраза, болка и страх с цялата си сила се блъскаха в нея, а ужасът от самотата бе повече, отколкото можеше да понесе…
Отстрани Теодора изглеждаше състарена и изгубена. Миналото я държеше в своя плен и тя се чувстваше като затворник. Миналото искаше да я погълне. Тя осъзнаваше, че смъртта не опрощава всичко и не освобождава човек от всичко.
На гроба на Алекс Теодора шепнеше магически заклинания, с които се опитваше да заличи това, което се беше случило.
Никога едно нещо не е лесно. Нито смъртта, а още повече животът!
renetatrifonova.wordpress.com 