20622045_1728131973894373_2517778007645949720_nАвтор: Даниел Лазаров

Опит за концепция за евангелизация на хомосексуалните

Веднъж присъствах на една архиерейска литургия на един от големите Господски празници. Наред с голямото множество светски хора, които дойдоха да си запалят свещичка „за здраве“, влезе и един притеснително изглеждащ младеж. Под „притеснително“ разбирам екстравагантна дамска прическа, пиърсинг на долната устна, очна линия, цветен гланц, тясна тениска тип – бюстие и впити дънки. Аз бегло познавах момчето, тъй като беше от моя випуск в гимназията. Бях чувал за него какви ли не скандални истории и вярвах в голяма част от тях, а и поведението му говореше много за него. Направих усилия да си спомня името му, но вместо това си припомних някои от нещата, които съучениците ми коментираха за него. Очевидно бе, че момчето живееше хомосексуален начин на живот и ни най-малко не се притесняваше от това. Майка му беше козметик и фризьор и по думите на съучениците ми тя го приемаше такъв какъвто е. Чудесно! Вече наистина сме в бъдещето, разсъждавах аз. Това момче бе реализирано в обществото, явно демонстрирайки различната си сексуална ориентация и вероятно имаше свое „верую“, с което оправдаваше начина си на живот. Близките му също.

Но ето го и него. Беше дошъл на празника в храма, търсейки Бога според собствената си представа за Него, като се опитваше да извърши някакъв почти суверен религиозен акт, държейки свещица в ръката си. Литургията „вървеше” там някъде, край олтара. Тълпите от случайни минувачи се блъскаха около свещниците, а Хомосексуалиста (нека го наричаме така за малко) се опитваше да се добере, за да запали своята свещ. Още докато си купуваше свещ, го чух да пита дали може да я запали за почиталия си дядо –  явно  не знаеше къде се слагат свещите за покойниците. Някой трябваше да му каже, за да не стои така уплашен и объркан, в невъзможност да извърши това, за което е дошъл, но не исках да съм аз, защото се чувствах … неудобно.

Обърнах се към братята и сестрите, с които раздаваме върбовите клонки на миряните и ги помолих да упътят Хомосексуалиста, но никой от тях не се съгласи. Вместо това ме погледнаха с насмешливи физиономии и започнаха надменни коментари по адрес на момчето. Това ме смути още повече, защото не знаех, дали те не са прави. В крайна сметка Хомосексуалиста потъна в тълпата, носейки незапалената си свещ. Стана ми тъжно – независимо от греховния си живот, той беше образ и подобие на Бога, на когото служехме…

След тази история за първи път започнах да се замислям за мястото на хомосeксуалните в Църквата и отношението ни към тях. Вярно е, че това момче бе влязло в храма по време на Светата Литургия във вид, който по всяка вероятност е наскърбил Бога, но  видът му беше такъв и извън храма – той демонстрираше своя грях не само по време на Светата Литургия, той беше скандален и извън храма. Целият му живот щеше да премине по начин, който Бог никога не е планирал за човеците. Кога и как някой ще му каже?! Кой ще отиде да му обясни, къде да си запали свещта или да го покани на катехизационния курс във вторник вечер? Може би трябваше аз да го направя, щом съм такъв добър самарянин?! Добре, ще установя контакт с него, ще го поканя при нас, а после какво? Дори да бъде приет без осъждане и надменност, ние нямаме какво да му кажем…

Тази мисъл ме ужаси. Нима Църквата е неспособна да приеме в майчинските си обятия едно такова дете и да му помогне?! Спомних си, че веднъж Дядо Владика ни бе казал, че всеки човек е икона на Господа. Изпочупена, изкъртена, издрана, замърсена и избледняла икона, но все пак икона. Казваше ни още, че ролята на духовния човек е внимателно и прецизно да възстанови тази икона. Имаме ли силата и знаем ли начина, по който да го направим? Може би моите братя и сестри от Църквата реагираха арогантно и с насмешка, защото нямаха нищо друго против хора като Хомосексуалиста?

Той наистина изглеждаше противно. Но не се е родил така. Родил се е като всички нас, а някъде по пътя на неговия живот, са го настигнали разбойници, които са го ограбили и набили. Нима оскъдните му дрехи не бяха одърпани от демоните на блудството и омразата?! Нима грима по лицето му не беше кръв от кървавите рани, нанесени от липсата на любов и внимание в ранна детска възраст?! Не зная, но и какво значение имаше вече, след като беше попаднал в Църквата и само трябваше да го срещне някой добър самарянин, който не се гнусеше от раните на момчетата и момичетата „превърнати“ в хомосексуалисти? Трябваше на някой да му пука достатъчно, че да излее вино и елей върху раните и да отведе тези грешници в Лечебницата.

Със сигурност ще чуя и следните думи: „Тези хора не искат да се променят и ще изпаднат в нервна криза, ако им кажеш, че нещо не им е наред“ и сигурно ще бъдат прави. Но ако деветдесет и девет хомосексуалиста или т. нар. „еврогейци“,  войнстващо отстояват свещеното си право да демонстрират греха си, то стотният от тях ще бъде различен, недоволен от това, което е. Вътрешно страдащ, а привидно празнуващ на техните паради. Все един от тях ще жадува за живата вода на Христос и благодатта на Утешителя.

Какво обаче можем да кажем на този единичен случай? Когато стане въпрос за хомосексуализъм, все се намира някой запознат „църковен човек”, който да цитира „Книга Левит“ или омилиите на Свети Йоан Златоуст срещу хомосексуализма. Да,  Библията и Светите отци ни дават ясно определение за този грях и за това, колко точно гнусен е той, това го разбрахме. Но какво следва оттук нататък? Да речем, че този единичен „случай”, решил да потърси своите духовни корени и да се отърве от състоянието на своя грях, се обърне към нас. Какво ще му кажем освен това, че в Стария завет такива са ги убивали с камъни, или пък обичайното: „Изповядай греха си, причасти се и спри да го правиш“? Май до там се изчерпваме. Дали обаче е достатъчно? Да речем, че хомосексуалистът пристъпи към тайнството Изповед, а в последствие и към Причастие. Сега нека бъдем честни към себе си: колко от нас са се справили с дългогодишните си грехове след първото си Причастие? А колко от нас са преодолели пороците си след години активен църковен живот? Пушим ли, пием ли, прелюбодействаме ли, злословим ли, убиваме ли брата си с омраза? Отговорът ще е същия и за хомосексуалистта. Тогава какво още можем да му дадем, освен тайнствата и дебелия молитвеник, с който ще запълним ежедневието му между неговите прегрешения?! Как ще излекуваме и самите нас, който също сме болни и имаме нужда от помощ с един или друг дългогодишен грях? Какво още ни казва Свещ. Писание по този въпрос:

„…но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим.7:23-24)

 „ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”(Йоан 8:31-32)

Коя е тази Истина, която ще ни направи свободни? Сигурен съм, че Хомосексуалният (а и всеки искрено каещ се грешник), ще зададе този въпрос. Наскоро написах дипломната си работа, която бе фокусирана върху последиците от отсъствието на бащата в живота на момчетата и момичетата. Интересно за мен бе, че огромна част от резултатите на изследването ми сочеха, че момичетата израснали без баща, в голям процент стават леки жени, а момчетата – престъпници или хомосексуалисти. Разбира се, тези данни важат главно за изследваната от мен целева група и не са крайна присъда за никой, но от там ми дойде и най-важният въпрос: какво прави хомосексуалистът такъв? Кога едно малко момче или момиче обърква развитието си и сексуалните му предпочитания се изкривяват? Защо?

Светските експерти ще ни кажат, че хомосексуализмът е генетично обусловен преди раждането, само че не могат да го докажат, защото няма открит такъв ген на хомосексуализма. Консервативните „църковни хора” пък ще ни кажат, че грехът си е грях и няма смисъл да бъде търсен неговият произход, а трябва само да се борим с него. Но защо тогава светите отци са получавали откровения относно причината за падението на Адам и Ева? Защо теологията търси отговори на въпроси в поведението на човешката раса, които засягат редица хуманитарни науки като медицина, етика, философия, психология, социология и други?

Струва ми се, че дълго време сме занемарявали тази тема по една или друга причина и може би точно там е ключът към нашия проблем. Мнозина ще ме обвинят в психологизиране и рационализиране на един чисто духовен въпрос, какъвто е произходът на содомския грях. Само, че аз не правя опити за научно или богословско откритие, а само споделям това, което мисля, че трябва да направим като Тяло Христово на земята. Според мен трябва да размахаме „духовния меч, който е Божието слово“ (Ефес. 6:17) и да го използваме не срещу грешника, а срещу греха. Как ще използваме Словото Божие към тези Негови създания, оплетени от греха на мъжеложството?! Какво и как ще им цитираме и какво ще целят нашите думи?

Не знам докрай отговора на този въпрос, но според мен нещастният хомосексуалист е дълбоко страдащ от невъзможността да реализира потенциала на естествената си природа. Като всеки грях, хомосексуализмът трябва да е болестно състояние на духа, душата и тялото. Това ще рече, че няма функция от живота на „болния“ човек, която да не е засегната от болестта, затова бих го сравнил с живота на наркомана, проститутката, убиеца и крадеца. Хомосексуалистът вероятно изпитва отровата на своя грях във всяка една житейска ситуация и сфера от живота си – романтични взаимоотношения, работа, училище, социализация, проблеми в семейството, отношения с околлните и други.

Св. ап. Павел ни подсказва: „и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда….бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви“ (Римляни 1:27-31).

Апостолът тук е дал пример за сериозно изкривяване на личността и поведенческите прояви на извършващите този грях? Изпитвали ли сте някога онова усещане за сигурност в ръцете на лекаря, когато отидете с едно единствено оплакване при него, а той не само ви дава точната диагноза, а и изрежда всички онези скрити симптоми, за които даже не сте се замисляли, че са патологични? Естествено, че ще се доверите на професионализма на този лекар, който очевидно си разбира от работата и е добре запознат с вашата болест. А щом е добре запознат, значи може и да ви излекува от нея.

Дотук спирам с мъдруванията си, но към края искам само да ви споделя нещо, което приемам като „лично откритие“, колкото и нескромно да звучи. Помните прословутата сцена с прелюбодейката, която бясната тълпа доведе при Христос, с цел да го улови в неспазване на закона. Отлично знаем как нашия Господ защити ридаещата грешница и накара фарисеите да оставят камъните си и да се замислят за собствената си греховност. Но аз обаче виждам още нещо в тази сцена. Представете си, че тя е метафора за случващото се в главата на един подрастващ младеж, изложен на хомосексуално изкушение. Този младеж е на мястото на блудницата – паднал в прахта, ридаещ, самотен, беззащитен, съзнаващ своята окаяност и осъденост. Той отлично познава всеки един от хората, готови да хвърлят камъни срещу него. Там, в тълпата е Похотта, която му крещи колко е безсилен да устои на изкушението. До нея в агресивна поза стои Осъждението на околните, което държи огромен камък в ръцете си. Някъде там е и Ниската самооценка, която хвърля камъни по младежа още от най-ранна детска възраст, обиждайки го с най-жестоки думи. Там е и черната Липса на любов, която се хили зловещо, знаейки, че нейните камъни първи ще убият младежа. Там са Лъжата, Страхът, Отхвърлянето, Чувството за различност и нижщоност и още много други злодеи, приготвили камъните си, и това трябва да е страховитата и тъжна картина в главата на един такъв грешник. Всеки хомосексуалист, прелюбодеец и наркоман е там в прахта, очакващ поредната порция убийствени камъни, запратена срещу него. Само че за хората извън Църквата историята свършва до там. Те биват пребивани до смърт при всяка атака, грехът им се превръща в безкраен цикъл от престъпление и наказание, от които няма кой да ги извади. Те смятат, че нямат избор. Те мислят, че са завинаги обречени и по-голямата част от тях се опитват да прикрият трагичния греховен цикъл в душата си, като започват да „приемат себе си“. Там ги губим. Там ги губи и техният Създател. Вероятно Бог най-много страда за тези Свои създания.

А ако им кажем, че те имат Спасител, който ще ги защити от камъните? А ако някой от нас се потруди да им предаде думите на Христос: „де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?…  и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“ (Йоан 8:10-11). Може би тогава повтарящият се убийствен греховен цикъл в душите им ще бъде прекратен. Някой трябва да им каже, че Христос е този, който има властта да ги оправдае и Който снема от тях етикетите, присъдите и диагнозите. Някой трябва да ги приеме в обятията си и да им даде шанс за нова идентичност и нов духовен статус „Такива бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог.“ (1Кор. 6:11).

Вярвам, че този някой сме всички ние – Тялото Христово на земята, което трябва да върши Неговата мисия тук и да постъпва така, както самият Той постъпваше, докато беше сред човеците в плът.

Повече по темата за отношението на Църквата към хомосексуализма можете да прочетете тук.

Заглавно изображение: Клуб Z