8467863Из блога на свещ. Филип П.

Мисли след семинара за наследството на митрополит Антоний Сурожски, състоял се в Дома на руското подворие зад граница на 27 март 2018 г. 

„В Свещ. Писание сатаната се нарича баща на лъжата и пръв убиец. Лъжата не е просто някаква лека измама; каквато и да е тя; лъжата е опит да се замени реалността с несъществуващо положение,  опит да се превърне реалността в мираж. Ако направим сравнение, може да се каже, че вместо реалността, лъжата предлага на човека чиста илюзия за това, което не съществува, а той да живее в тази илюзия и да съществува в нея. В някакъв смисъл думите на Христос: кой, ако детето му поиска късче хляб, ще му даде камък, тук могат да бъдат валидни.1 Дяволът е сътворил над човека това, което се случва със самия него. Той е знаел какво прави, не е сбъркал, не се е объркал… Ние говорим за грехове в множествено число, и разбира се, сме прави; но основният грях – това е отпадането от Бога, този момент, в който ние избираме нещо, което е несъвместимо с нашата приобщеност към Бога. Струва ми се, че апостол Иаков в своето Послание говори за това, че извършването на греха е като да преминаваш през реката, за да достигнеш другия бряг, като тръгваш от брега, който принадлежи на Бога и достигаш до брега, който не Му принадлежи – не защото Той няма власт над този бряг, а защото е откраднат от Него. И ние трябва да помним това, да помним, че няма малка лъжа, има само лъжа, и че лъжата винаги е отпадане от това, което е истина и създаване на това, което не съществува. Тя е като паяжина (мрежа), в която може да се улови човек или цял народ – все едно. Това е смърт. И затова дяволът, който е баща на лъжата, се нарича също така пръв убиец. Той довел смъртта в човешкия род, предложил му нереален живот. Единствената реалност е била Бог, но той предложил начин на живот извън Бога, тоест живот, обвит в паяжина (мрежа)”2

Разбира се, митрополит Антоний е прав, но неговите бележки не изчерпват цялата проблематика и могат навярно да бъдат допълнени. Естествено, различните участници се изказаха, изказах се и аз, и сега се опитвам да изложа някои свои съображения. Предлагам и на читателите да допълнят и развият тази тема.

И така, когато става дума за голи факти, тук изведнъж възникват въпроси. В общите случаи ние изхождаме от „златното правило” (както искате да постъпват с вас, така и вие постъпвайте с другите): не искаме да ни въвеждат в заблуждение, и ние не постъпваме така с другите. Но дори в тези обикновени ситуации могат да възникват трудности, и ето какви са те.

Естествено, че като се започне от семейството, би било най-добре обществото да бъде приучавано от самото начало да говори истината, да настоява за това при възпитанието на децата от най-ранна възраст и да създава такива условия, в които да бъде изгодно и за предпочитане да се казва истината.

Но това е само лесно да се каже … А на практика в семейството често се появява физическо или психологическо насилие, което възпрепятства детето да говори истината, ако изпитва насилие. Но нима то ще говори истината, ако на урока са му поставили „двойка”, за която например, от майка си ще получи удар с каиша? Не знам как е днес в семействата, но по време на моето детство през 1970 г., такива методи още се практикуваха… И при това ние нямахме умишлени отсъствия, пренебрежение към уроците, а просто немощ, при която на децата трудно им се удава математиката или някакъв друг предмет.

Или в случай, че мъжът има ревнива жена, която старателно му брои крачките и пречи на общуването му с когото и да било, когато той е на работа… Какво да се прави с такава подозрителност и ревност? Разбира се, любящият мъж ще се погрижи за своята съпруга, но и ще се старае да не й казва цялата истина кога и с кого се среща в нейно отсъствие. Той ще знае, че не прави и няма да направи нищо осъдително по отношение на нея. Но със своята ревност тя го лишава от свобода, оказвайки върху него натиск и отравяйки съвместния им живот. Както майката, която не винаги по понятни причини забранява на някое от децата си да се среща с някого. Естествено, че в резултат на такива ограничения и оказан натиск, при хората възниква вътрешен протест! Но доколкото децата зависят от родителите си, те по своему ги обичат (както и мъжът ревнивата си жена и обратно) и не искат да развалят отношенията си, но за да не ги въвеждат в съблазън и излишни безпокойства, започват да прибягват към една или друга форма на лъжа и полуистина. И кой ще ги съди в такива ситуации?

Всеки път, когато по-силните и влиятелни личности оказват всякаква форма на натиск и психологическо насилие върху зависимите и по-слабите от тях, това ограничава тяхната собствена свобода, като по този начин неизбежно поражда многообразни форми на лъжа,  макар че не е задължително техните отношения да бъдат злонамерени. Значи, не съществува друг начин, освен този – да приемаме хората такива, каквито са (деца, мъже, жени, подчинени и т.н.) и да уважаваме техния избор, тяхната лична свобода, за да способства тя за възцаряването и разпространяването на истината във взаимните ни отношения.

Особено нагледно такива форми на лъжата или полуистината са били характерни за съветското общество и между другото, започва нов етап на възцаряването им в съвременната руска действителност. „Системата” с нейната „вертикала на властта” на практика разработва всякакви инструкции и подзаконови актове, които заливат работниците с планини от никому ненужна отчетност и всичко това се превръща в чист формализъм. Защо, кому е нужно? Въпросите са риторични. И хората, не виждайкив никакъв смисъл в това, започват да прибягват към различни форми на полуистини и лъжи. Но чия е тук по-голямата отговорност, на редовите работници или на началниците, които действат с правото на силата, притежавайки неимоверно по-голяма свобода, отколкото техните подчинени, поставяйки ги понякога в положението на „раби на галерата”?

Но има и друга страна на проблема. Една от участниците предложи да различим понятието правда от понятието истина. По нейно мнение, всеки може да има своя правда, но истината е една. Може да се съгласим с това, макар че същото може да се каже и за истината – тя е една, но всеки може да я тълкува по своему и непълно. Трябва да уточним, що е това истина, защото ако не вземем пред вид формалната логика с нейните истински или лъжливи твърдения, по-скоро тази истина ще е екзистенциална или религиозна. Тук може да си припомним стихотворението на Толстой:

Ах ты гой-еси, правда-матушка,
Велика ты, правда, широко стоишь!..
Не объехать кругом тебя во сто лет,
Посмотреть на тебя – шапка валится!

Имаме работа с различно разбиране за истина, в това число копоративна и партийна. Всеки от нас не живее отделен и изпитва влиянието от страна на своите единомишленици (подобните се стремят към подобни), и когато се създаде усещане за общо единство във възгледите, това винаги е по своему приятно. Но неприятно е да се окаже, че и други групи хора са също единни, но вече на съвсем други принципи и идейни платформи. И ако забравим за призива на Христос да обичаме враговете си, по неволя ще има конфликт между различните истини (и тяхното разбиране) и всяка от страните ще уличи другата в лъжа.

Примери в социалната мрежа Фейсбук има много – повече от достатъчно са днес, особено по въпроса за руско-украинския конфликт. Тоест, разбирането за истина и лъжа може да бъде обусловено от предварително избраната идеология: който е „наш”, той със сигурност е прав и говори истината, а който „не е наш”, е „враг” и винаги лъже.

Напредък може да има само в друга реалност. Както казва Христос, „Моето Царство не е от този свят”3… А в този свят цари объркване между доброто и злото, истината и лъжата и различните разбирания за едно и друго. И всички ние можем да бъдем пленници на тази бъркотия от тези различни разбирания. Така че „където е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3: 17); „И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Иоан. 8:36).

Именно в тази свобода все пак е възможно разбиране на същността на това какво е истина и какво е лъжа (от духовна гледна точка), макар от формална човешка точка това, което е истина по своята същност и в дълбочина, може да бъде охарактеризирано и като лъжа. Майка Мария Скобцова, давайки на гонените евреи фалшиви свидетелства, че са кръстени, е лъгала по отношение на есесовците. Безусловно, от тяхна гледна точка да, тя е била престъпник. Но в действителност, тя е отстоявала висшата истина и се е борила за нея, отдавайки за тази истина своя живот…

Превод: Ренета Трифонова

Източник: pretre-philippe.livejournal.com

 

1 Това са думите на Христос: „И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба?“ (Лук. 11:11)

2 Труды Т. 1. М.: Практика, 2002. С. 790–792. Авторът посочва фрагменти от беседата на митрополит Антоний през 1999 г., бел. прев.

3 „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36).