Автор: прот. Георги Митрофанов

Битовото обредово благочестие отдавна се изчерпи като основна форма на религиозен живот – това се случи отдавна, дори не в края на ХХ или в началото на ХХI век, а много по-рано. То е характерно за всички развити страни, влизащи в стадия на индустриалното общество. Ние в това отношение се задържахме, тъй като в същността си комунистическият период архаизира нашето мислене.

Поради тази причина, когато бившите безбожници влязоха в Църквата, те я възприеха много повърхностно и за тях ценното беше това, че същността на църковния живот на практика не е такава (обредна). Оттук идва и това усещане, че изведнъж голяма част от населението стана православно, защото то боядисва яйца, освещава козунаци, ходи понякога в храма и си налага хранителни ограничения от различен вид, които обстоятелствата от съветското време не налагаха.

Това беше поредната масова ролева игра, която много от нас приемаха за духовно възраждане. А на практика през всички тези години, когато у нас се увеличаваше числото на постещите и посещаващите църковната служба, съществуваше една много важна цифра, която беше зловещ знак за нашето истинско духовно състояние – тези 2-3% от хората, които се причастяват.

Това е главният критерий, по който може да се съди дали един човек действително се старае да бъде християнин. Ние игнорирахме тази обективна даденост за целия цивилизован християнски свят и продължихме да се убеждаваме в това, че у нас по-голямата част от хората се считат за православни. А по-голямата част са кръстени и така или иначе спазват поста, макар и целия да не го спазват дори и тези 2%, които твърдят това, защото да го спазват по устав са способни малко от живеещите в манастирите монаси, при това не всички.

Но данните за тези, които се причастяват макар и един път в годината, остават едни и същи: 2-3%. Това, че тази цифра вече много години остава неизменна означава, че от много години ние, както и преди, не сме склонни да се занимаваме с главното – истинското обръщане на хората към Христос.

Формирането у хората на такъв мироглед би им позволил да бъдат християни не само в периода на поста и посещенията на пазарите, но и после, след Пасхата, за да не се нахвърлят върху постната храна, без да мислят за Бога.

А къде е Христос? Няма Го Христос. Най-важното, което обясняват е какво трябва да правим, какво да ядем, какво да облечем, къде да се осветим. На тази профанация й се вижда края, но ние за съжаление, не сме готови за това и започваме чак сега да се ужасяваме, че намалява броят на хората, които посещават пасхалното богослужение и освещават козунаци. Какво се случва с нас? Случва се отделяне на зърното от плявата.

Нашата страна сега със закъснение преживява това, което преживяха страните на християнска Европа. Не трябва да се боим от този процес, трябва да мислим по същество: не за това какъв вид храна и в какво време следва да приемаме, а какво повече можем да говорим за Христос, да бъдем по-актуални за тези, които действително търсят Бога, а не поредната ролева игра, за да си убият времето.

Всъщност тези хора никога не са били в Църквата, в Нея пребивават тези, които приемат участие в Светата Евхаристия и се радват не на това, че постът най-накрая свършва и може да си дадат душевно-физически „отдих”, а се радват, че Христос възкръсна. Такива хора винаги са били малцинство.

Затова не е нужно да преживяваме и тъгуваме, че някои хора са оставили Църквата – те не са Я оставяли, защото никога не са били в Нея.

И колкото по-малко хора освещават козунаци и боядисват яйца в определения период от време, толкова по-скоро при нас ще дойде разбирането, че ние сме много далече от Христос, и никакви обществено-фолклорни мероприятия няма да ни приближат към Него. Може би тогава свещениците и активните миряни ще заговорят по същество с хората за Христа, а не на основата на идейно-гастрономическо ниво да създават у себе си усещане, че пребивават в „светата Рус”.

Източник: pravmir.ru