_tim8944

Автор: митрополит Александър (Драбинко)

Процесът на консолидация на Украинското православие на базата на каноническата автокефалия е пред финалната права. В Руската православна църква до последния момент не вярваха във възможността патриарх Вартоломей да даде Томос за автокефалия на Православната църква в Украйна. Чиновниците на Московската патриаршия осъзнаха реалното положение на нещата при последната визита на патриарх Кирил в Константинопол. Целта на визитата беше да се отмени или да се „постави на пауза“ процесът по подготовката на Томоса. Но както показаха последвалите събития, визитата на патриарх Кирил в Константинопол не донесе очакваните в Москва резултати. И тогава църковна Москва започна да търси съзнателно изостряне на конфликта.

На 8 септември на официалния сайт на РПЦ беше публикувано заявление на Свещения Синод на Руската православна църква, в което се изразяваше „решителен протест и дълбоко възмущение“ във връзка с обнародваното в навечерието решение на Вселенския патриарх да назначи двама йерарси: Памфилският архиепископ Даниил (САЩ) и Едмонтски Иларион (Канада), за екзарси на Вселенската патриаршия в Украйна.

Свещеноначалието на Руската православна църква можеше да избере друг, по-конструктивен път, а именно – да се срещне с устременото към автокефалия украинско паство и да започне взаимодействие с Вселенската патриаршия в делата по предоставяне на автокефалия на Украинската църква. Но патриарх Кирил, уви, избра друг път – пътят на жестокото противопоставяне срещу формирането на единна поместна православна църква в Украйна.

Съмнителна стратегия. Но още по-съмнителен е този метод, който беше избран в противодействие – обявяването на „богословска война“ на Константинопол. В изявлението на Свещения Синод се казва: „За  оправдание на своето вмешателство в делата на друга поместна църква, Константинополският патриарх привежда лъжливи тълкувания на историческите факти и твърди, че разполага с изключителни властови пълномощия, каквито той в действителност не притежава и никога не е имал“.

Подобна безпрецедентна в своя радикализъм формулировка е не само крайно съмнителна от богословска гледна точка. Това е също така пряко предизвикателство към Светейшия патриарх Вартоломей и възглавяваната от него древна Константинополска църква. По такъв начин, борбата на свещеноначалието на Руската църква за съхраняването на своята юрисдикция в Украйна, се превръща в публична богословска война против Константинопол. Война, кояго в крайния си резултат може да доведе до „фундаментални изменения“ в руското църковно съзнание и дори към трагична самоизолация на Руската православна църква от живота на вселенското  Православие.

„В най-близко време ще последват ответни действия на Московската патриаршия“ – се казва в заявлението на Синода. Но що за „ответни действия“ са това? Лудите глави в Москва вече огласиха няколко такива сценария. „Най-естественият и логичен отговор… това е прекъсване на евхаристийно общение“ – заяви вече професорът от православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет Владислав Петрушко.

Но не по-малко радикални по вид са напълно официалните изказвания на говорителя на Московската патриаршия Александър Шипков, заемащ длъжността първи заместник- председател на Синодалния отдел на Московската патриаршия и отговарящ за връзките на Църквата с обществеността и СМИ. „Патриарх Вартоломей е обсебен от идеята да бъде източен папа“ – заяви А. Щипков. – Той мечтае да стане едноличен глава на цялото Вселенско православие, по аналогия с Римокатолическата църква“. Но най-поразителното е, че в цялата тази оскърбителна за Константинопол тоналност, се оказа даденото наскоро интервю от „министъра на външните работи“ на РПЦ митрополит Иларион (Алфеев) по телевизионния канал „Россия 24“: „Ако Константинопол доведе до края своя коварен план за предоставяне на автокефалия, това ще означава, че автокефалия ще получат някаква група разколници. Каноничната църква няма да приеме тази автокефалия. Ние в Руската църква разбира се, също няма да признаем тази автокефалия. И няма да имаме друг изход, освен да прекъснем общение с Константинопол“ – заяви митрополит Иларион.

И така, църковна Москва отново официално заяви, че е готова заради запазването на своята власт над Украйна, да стигне до схизма с Константинопол и така да постави под заплаха единството на целия православен свят. На кого може да навреди повече такъв сценарий – на Константинопол или на Москва?

Ако Руската църква прекъсне общение с Константинопол, то „Константинополският патриарх няма да има вече никакви права да се нарича „глава на 300 милионното православно население на планетата, тъй като в крайна сметка половината от православните въобще няма да го признаят“ – заяви в цитираното вече интервю митрополит Иларион.

Съмнително предположение. В края на краищата, както вече писаха експерти, предоставянето на Томос на Украинската църква може да доведе до съвършено други последствия, а именно – до мащабно „преформатиране“ на световното Православие, което ще доведе до укрепяването на ролята на Константинопол.

Но работата дори не е в това. Докато говори живописно за ужасите, които уж трябва да се стоварят над Константинопол след инициирането от РПЦ на схизма, митрополит Иларион премълчава другата страна на проблема, а именно, до какви последствия може да доведе църковното съзнание в самата Русия схизмата с Константинопол.

Прекъсването на общение по причина, не засягаща вероучителни въпроси, е абсолютно недопустим. Освен това, той може да доведе до най-пагубни изменения в църковното съзнание. „Това е злоупотреба с Евхаристията“ – упрекна Руската църква митрополит Калистос (Уеър) през 1996 година, когато Московският патриарх едностранно прекъсна общение с Константинопол. Но това богословско предупреждение, уви, беше игнорирано. И днес Руската църква отново е готова да рискува своята католичност и да поеме същия риск в такъв момент от своята история, когато етническите изолационистки етнофилетически тенденции са силни както никога досега.

От 1996 година досега изминаха повече от двадесет години, но какво се случи в Русия за тези години? Първо, Руската църква стана на практика държавна църква. Второ, РПЦ стана държавна църква в Путинова Русия, т.е. в държава, в чиято основа е положена идеологията на руския неоимпериализъм. И накрая трето – намираща се под опеката на тази държава, Руската църква изгуби и остатъците от своята свобода и днес не е способна да приеме каквито и да било стратегически решения, без да ги съгласува с Кремъл.

През 1996 година беше избегната истинска схизма, тъй като тенденцията към етнофилетизъм в руското Православие още не беше толкова силна. Прекъснатото през февруари 1996 година общение беше възстановено с Московската патриаршия още през март същата година. Но до какво може да доведе прекъсването на общение този път?

Уви, съюзът със съвременната руска държава вече дава своите плодове в Църквата. Християнската идентичност във все по-голяма степен се измества от националната идентичност. Псевдоцърковната идеология подменя със себе си истинската църковност. А превърналото се в гражданска религия „православие“, отива все по далече от духа и етическите норми на Евангелието, и фактически се превръща в универсален инструмент за сакрализация на путинската тирания, придавайки вид на законност на най–отвратителните социални явления и идеи – от корупцията до идеологията на изолационизма.

Думите: „Константинопол отпадна от чистотата на православната вяра“ днес потвърждават самите говорители на Руската църква. Но замисля ли се същият този митрополит Иларион за това, какъв отзвук могат да имат неговите думи в руското общество, където днес са достатъчно широко разпространено и изолационистки и националистичеки идеи? В съвременна Русия идеята за патриотизма е изключително търсена. Но превърнала се в рупор на национализма, Руската църква уви, рискува, така да се каже, да се разцъркови, забравяйки за своята истинска (наднационална) природа и за своето истинско (наднационално) призвание.

Политиката на Путин на много руснаци днес се струва безалтернативна, но рано или късно, алтернатива на Путин и на неговия държавен курс ще има. Каква участ тогава може да очаква съвременната Руска църква? Ще може ли тя да съхрани своето днешно влияние в обществото в следпутинската епоха, когато на руската държава повече няма да е нужна „православната идея“ в качеството да обосновка за „специалния“ в световната цивилизация „руски път“?

И патриарх Кирил, и митрополит  Иларион прекрасно разбират, че Руската църква ще съществува и „след Путин“. Но те недооценяват стихийната роля на руския национализъм. И в действителност, както показва историята, дремещата в народа езическа националистическа стихия много лесно ще се „разбуди“, но е много сложно след това да „заспи“.

Разривът на общението с Константинопол през 1996 г беше почти „досадно“ произшествие, случило се между предстоятелите на двете поместни църкви. Но загубата на монопол над юрисдикцията в Украйна може да се окаже много по-болезнена за руското църковно съзнание, отколкото „естонската криза“. Затова прекъсването на общение с Константинопол може по съвсем друг начин да се преживее в съвременна Русия, отколкото преди 22 години. Но това прекъсване на общението може да се окаже не виртуална църковно-дипломатическа мярка, а събитие, имащо символическо значение за руското национално съзнание. Събитие, което може за дълги години да запаси народната памет и още дълги години да я изкушава с крайно съмнителните идеи за „руското първенство“.

Не можем да не споменем и до какво може да доведе прекъсването на общение с Константинопол от страна на Москва за вярващите в Украинската православна църква. В продължение на десетилетия нашата Църква подчертаваше, че тя е единствената църковна структура, която е в литургическо общение с Константинопол и другите поместни църкви. Но ще може ли да съхрани тази еклесиологическа идентичност, ако Московската патриаршия, протестирайки срещу Томоса, прекъсне общение с Константинопол?

Без съмнение, в Украйна ще останат епископи, свещеници и вярващи, които ще бъдат с Москва, след като тя декларира, че „гърците са отпаднали от истинската вяра“. Но абсолютно ясно е, че това ще бъде най-слабо образованата част от клира и паството. Каква ще бъде съдбата на този съмнителен „остатък“? И ще може ли такава църковна структура, основана на идеологията на православния фундаментализъм, да съхрани своето влияние в украинското общество?

Църковна Москва днес е объркана от това, че идеята за „отпадането на гърците“ ще започне да живее свой живот в руската църковна митология.

Превод: Ренета Трифонова

Текстът е преведен за „Задругата“ през 2018 г.

Източник: lb.ua