Обожението като цел на човешкия живот

179917.pАвтор: архим. Георги Капсанис 

Въпросът за назначението на нашия живот е от първостепенна важност, тъй като засяга най-важния проблем за човека: целта на земното му съществуване. Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос, ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, то той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот. Защото какъв смисъл могат да имат те, когато човешкият живот като цяло няма смисъл?

Още в първата глава на Св. Писание, когато свещенописателят казва, че Бог създаде човека „по Свой образ и подобие“, е разкрита целта на нашия живот. Ние се убеждаваме във великата любов на Троичния Бог към човека. Той не иска човек да бъде просто създание с известни дарования (charismata), известни способности, известно превъзходство над останалото творение, а иска той да бъде бог по благодат.

Човек външно изглежда просто биологично същество като другите живи създания, животните. Разбира се, човекът е животно, но според израза на св. Григорий Богослов „той е единственото създание, което се отличава от цялото творение, единственото, което е призвано да бъде бог.“ (Омилия върху Богоявление, MPG 36, 324, 13).

„По Свой образ“ се отнася към даровете, които Бог даде само на човека, за разлика от всички останали Негови създания, така че само той е икона на Бога. Тези дарове са: разум, съзнание, свободна воля (свобода), творчество, копнеж и жажда за абсолютното и за Бога, личностно самосъзнание и всичко, което поставя човека над останалото творение от живи създания и което го прави личност. С други думи, онова, което прави човека личност са даровете „по Божи образ“.

Надарен с „образа“, човек е призван да придобие „подобието“, да постигне обожение. Творецът, Който е Бог по природа, призовава човека да стане бог по благодат.

Бог надари човека с даровете „по Свой образ“, така че той да може да се възвиси, и чрез тях да се сподоби с подобие на своя Бог и Създател: да има не външна, морална връзка с Него, но лично единение със своя Творец.

Може би е твърде дръзко дори да говорим и мислим, че целта на нашия живот е да станем богове по благодат. Но Свещеното Писание и св.Отци на Църквата не са укрили това от нас.

За съжаление много хора извън Църквата, както и мнозина нейни членове, проявяват невежество. Те вярват, че целта на човешкия живот е, в най-добрия случай, просто нашето нравствено усъвършенстване, превръщането ни в по-добри хора. Но според Евангелието, Преданието на Църквата и св. Отци, не това е целта на нашия живот. Човек не само трябва да става по-добър, да става нравствено по-съвършен, по-справедлив, по-целомъдрен, по-внимателен. Разбира се, всичко това трябва да стане, но не това е най-важната и последна цел, за която нашият Творец и Създател ни сътвори. Коя е тази цел? Обожението – единението на човека с Бога, и то не някакво външно или чувствено, а едно дълбинно онтологично и реално единение.

Православната антропология поставя човека толкова високо, че ако я сравним с антропологиите на всички други философски, социални и психологически системи, лесно ще разберем колко бедни са те и как не отговарят на неистовата жажда у човека за нещо много по-голямо и истинско в неговия живот.

Тъй като човек е призван да бъде „по подобие Божие“ (или по-точно, създаден е, за да стане бог), когато той не е на пътя към обожението, то чувства вътре в себе си празнота, разбира, че нещо не е наред. Той не се радва на истинско щастие, дори когато се опитва да запълни празнотата с други дейности. Той може да се упоява, да си създава един илюзорен, но в същото време плитък, малък и ограничен свят. Вътре в този илюзорен свят той заробва и затваря себе си. Той организира живота си по такъв начин, че почти никога не остава в мир със самия себе си. Чрез различни шумове, напрежение, телевизия, радио и с информация за почти всичко, човек се опитва, както някои правят с наркотиците, да забрави, да не мисли, да не се тревожи, да не си спомня, че е на погрешен път, че се е отклонил далеч от своето предназначение.

Накрая, обаче, нещастният съвременен човек е неудовлетворен, докато не намери нещо друго, по-велико, което съществува в неговия живот, нещо наистина красиво и творческо.

Може ли човекът да бъде в единение с Бога? Може ли да бъде в общение с Него? Може ли да стане бог по благодат?

Въчеловечаването на Бога: причината за обожението на човека

Отците на Църквата казват, че Бог стана човек, за да стане човекът бог. Човек не би достигнал обожение, ако Бог не Се бе въплътил.

Във времето преди Христос са живели не малко мъдри и добродетелни хора. Древните гърци, например, са изказали прекрасни философски възгледи за уважение към добродетелта и Бога. Действително, тяхната философия съдържала елементи на истина, т.нар. „сперматикос логос“. Те били особено религиозни хора, а не атеисти, както някои зле информирани наши съвременници ги изкарват. Те не познавали истинския Бог. Но макар и езичници, те били набожни и богобоязливи. Поради това, всички онези педагози, учители или политически и граждански водачи, които опитаха да изкоренят вярата в Бога от душата на нашия набожен народ, дори без негово съгласие, извършиха „hybris“ – безчинство, престъпление (в древното значение на думата). Фактически те се осмелиха да лишат народа от неговия гръцки характер, тъй като традицията на гърците, в нашата древна, по-късна и модерна история, е традиция на преклонение и почит към Бога, на която е бил основан и се основава универсалния културен принос на елинизма.

Носталгията по незнайния Бог, по познаването на Бога може да бъде открита във философията на древните гърци. Те били вярващи, набожни, но без правилно и пълно познание на Бога. Общението с Него липсвало. Обожението не било възможно.

В Стария Завет също откриваме праведни и добродетелни хора. Но пълното единение с Бога, обожението, става възможно, достижимо с въплъщението на Бог-Слово.

Това е целта на Боговъплащението. Ако целта на човешкия живот бе просто да ставаме нравствено по-добри, то нямаше да е необходимо идването на Христос в света. Нямаше да е необходимо да се повдига въпроса за Божието домостроителство, за Боговъплъщението, за кръста, смъртта и Възкресението на Господа – всичко, което ние християните вярваме, че е станало чрез Христос – тъй като човешката раса можеше да бъде научена да се усъвършенства нравствено от пророците, философите, праведниците и учителите.

Знаем, че Адам и Ева бяха прелъстени от дявола и пожелаха да станат богове, не в съдействие с Бога, т.е. не със смирение, послушание и любов, но разчитайки на собствените си сили, на собствената си воля, егоистично и автономно (самостоятелно). Затова казваме, че същността на грехопадението е егоизмът. Така осиновявайки егоизма и себеутвърждаването, те отделиха себе си от Бога и вместо достигане на обожение, постигнаха точно обратното: духовна смърт.

Отците на Църквата казват, че Бог е живот. Който се отвърне от Бога, всъщност се отвръща от живота, затова, смъртта и духовното умиране, т. е. физическата и духовната смърт бяха резултат от непослушанието на нашите прародители Адам и Ева.

Всички ние осъзнаваме последиците от грехопадението. Отделянето от Бога подтикна човека към плътски, животински и демоничен живот. Прекрасното Божие творение падна тежко болно, почти мъртво. „Неговият образ“ бе помрачен. След грехопадението човек няма предпоставки да се движи към обожение, които имаше преди да съгреши. В това състояние на сериозно боледуване, близко до смъртта, човек не може повече да се пренасочи към Бога. Човечеството се нуждае от нов корен. Необходим е нов здрав човек, който е в състояние да насочи човешката свобода към Бога.

Този нов корен, новият човек, е Богочовекът (Theantropos), Иисус Христос, Синът и Словото (Logos) Божие, Който се въплъти, за да постави новия корен, новото начало, новия квас на човечеството.

Св. Григорий Богослов, този велик богослов на нашата Църква, учи, че с въплъщението на Словото е осъществено едно повторно общение между Бога и човека. Първото общение, това в рая, бе прекъснато и човекът се отдели от Бога. Нашият Всеблаг Бог устрои сега друго, второ общение, което наричаме съюз между Бог и човек, който не може повече да бъде прекъснат, защото е осъществен в личността на Христос.

Христос Богочовекът, Синът и Словото на Бог Отец, има две съвършени природи: божествената и човешката. Тези две съвършени природи са съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“ в едната личност на Бог Слово, на Христос, според известното определение на Св. ІV Вселенски събор в Халкедон, който в кратце, под благодатта на Св. Дух, определя богословското всеоръжие на нашата православна Църква срещу всички видове христологически ереси от всички времена. Така, ние имаме един Христос с две природи: божествената и човешката.

И така, сега човешката природа, чрез ипостасното единство на двете природи в личността на Христос, е безвъзвратно съединена с божествената, защото Христос е вечно Богочовек. Като Богочовек, Той се възнесе на небето, като Богочовек Той седи отдясно на Отца. Като Богочовек Той ще дойде да съди света при Второто пришествие. Затова човешката природа сега е поставена на престола в лоното на Света Троица. Нищо не може да раздели човешката природа от Бога. Ето защо сега, след въплъщението на Господа, (без значение колко грешни и колко далече сме от Бога) ако в покаяние искаме да се съединим с Него отново, то ние можем да го направим. Ние можем да се съединим с Него и да станем богове по благодат.

Приносът на Св. Богородица за обожението на човека

И тъй, Господ Иисус ни дава тази възможност за единение с Бога и за връщане към първоначалното предназначение, което Бог бе дал на човека. Ето защо в Св. Писание Иисус Христос е наричан Път, Врата, Добър пастир, Живот, Възкресение, Светлина. Той е Новият Адам, Който унищожава греха на първия Адам. Първият Адам ни раздели от Бога със своето непослушание и егоизъм. Вторият Адам, Христос, ни възвърна отново при Бога чрез Своята любов и Своето послушание към Отца, послушание до смърт, „и то смърт кръстна“. Той насочва свободната ни воля към Бога, така че предоставяйки Нему нашата свобода ние се съединяваме с Него.

Но делото на Новия Адам изисква първо делото на Новата Ева – Panagia (Всесветая), която унищожава грешката на старата Ева. Ева подтикна Адам към непослушание. Новата Ева допринася за въплъщението на Новия Адам, Който ще поведе човешкия род към послушание на Бога. Ето защо Пресветата Дева Богородица, като първото човешко същество, което е постигнало обожение – по един изключителен и неповторим начин – изигра не просто основна, но необходима и незаменима роля в делото на нашето спасение.

Според св. Николай Кавасила, велик богослов от XIV в., ако Богородица не бе предоставила нейната свободна воля на Бога, заедно със своето послушание, ако тя не бе отговорила с „да“ на Бога, то Боговъплъщението нямаше да бъде възможно, защото тогава Бог би насилил свободата, която Сам Той е дал на човека. Бог не би могъл да се въплъти, ако не съществуваше такава чиста, всесвята неопетнена душа като Богородица. Тя предостави изцяло своята свобода, воля, цялото си същество на Бога, за да Го доведе до себе си и до нас.

Ние дължим много на Св. Богородица, затова Църквата Й отдава голямо поклонение и чест. Обобщавайки патристичното богословие, св. Григорий Палама казва, че Богородица заема второ място след Света Троица, че тя е бог пряко след Бога, граница между тварното и нетварното. Тя е „Първа от спасените“, според прекрасния израз на един друг богослов на нашата Църква. Св. Никодим Светогорец, този неотдавнашен блестящ учител на Църквата, споменава, че дори ангелските чинове са озарени от светлината, възприета от Богородица. Затова тя е възпята от Църквата като „Честнейшую херувим и славнейшую без сравнения серафим“.

Въплъщението на Словото и обожението на човека е великата тайна на нашата вяра и богословие.

Именно в тази тайна нашата Църква живее ежедневно чрез своите тайнства, песнопения, икони – в цялата своя пълнота. Дори архитектурата на една православна църква потвърждава това. Куполът на църквите, където се изписва Христос Вседържител, символизира слизането на небето на земята, т.е. това че Бог стана човек „и живя между нас“, както пише св. ев. Йоан (Йоан 1:14).

Тъй като Бог стана човек чрез Богородица, за да покажем, че Той дойде на земята при хората чрез нея, ние я изобразяваме на олтарната абсида. Тя е „мост, по който слиза Бог“, „мост, който възвежда земните към небесното“, „По-необятна от небесата“ („Ширшая небес“), „вместилище на невместимото“, което вмести в себе си невместимия Бог заради нашето спасение.

По-нататък, Църквата изобразява обожени човеци: тези, които са станали богове по благодат, защото Бог стана човек. За това, в нашите православни църкви, ние можем да изобразяваме не само въплътения Бог Христос и Неговата Пречиста Майка Богородица, но също и светците. На всички стени в църквата, ние изобразяваме последиците на Боговъплъщението: осветени и обожени мъже и жени.

Затова, влизайки в един православен храм и гледайки красивата иконография, ние веднага придобиваме опитност: ние осъзнаваме и разбираме ползата от Божието дело за човека и целта на нашия живот. Всичко в Църквата утвърждава Боговъплъщението и обожението на човека.

Църквата e мястото на човешкото обожение

Тези, които желаят да се съединят с Христос, и чрез Иисус Христос с Бог Отец, осъзнават, че това единство се осъществява в Тялото Христово, което е нашата Свята Православна Църква. Единство, разбира се, не с Божествената същност, но с обожената човешка природа на Христос. И това единство с Христос не е външно, нито просто нравствено.

Ние не сме последователи на Христос, както някои хора са последователи на даден философ или учител. Ние сме членове на Христовото Тяло, на Църквата. Църквата е Тялото Христово, в онтологичен/същностен, а не в нравствен смисъл, както погрешно учат някои богослови, тъй като не са усвоили в дълбочина духа на Св. Църква. Христос избира нас, християните, въпреки нашето недостойнство и греховност и ни съединява в Тялото Си. Той ни прави Негови членове и ние в действителност, а не абстрактно, ставаме членове на Неговото тяло. Както ап. Павел казва: „Понеже ние сме членове на тяло Му – от плътта Му и от костите Му“ (Ефес. 5:30).

Разбира се, в зависимост от своето духовно състояние, понякога християните са живи членове на Тялото Христово, а понякога – мъртви членове. Но дори като мъртви членове, те не престават да бъдат членове на Христовото Тяло. Например, един кръстен човек вече е станал член на Христовото Тяло, но ако той не се изповядва, не приема св. Причастие и не живее духовно, то той е мъртъв член на Христовото Тяло.

Въпреки това, когато той се покае, незабавно приема божествения живот и става жив член на Христовото Тяло. Той не се нуждае от прекръщаване. Некръстеният човек, обаче, не е член на Христовото Тяло дори и да води нравствен живот. Той има нужда да бъде кръстен, за да стане член на Христовото Тяло, да стане съ-телесен на Христос.

На нас, като членове на Христовото Тяло, ни се предлага живота на Христос и той става наш живот. Така ние сме оживотворени, и спасени и обожени. Ние не бихме могли да достигнем обожение, ако Христос не ни беше направил членове на Своето пресвято тяло.

Според св. Отци, нашето спасение не би било възможно, ако ги нямаше св. Тайнства на Църквата, които ни съединяват с Христос и ни правят съ-телесни и еднокръвни на Христа, т. е. да бъдем едно тяло и една кръв с Христос.

Какво велико благословение е да бъдем участници в Светите тайнства! Христос става наш, Неговият живот – наш живот, Неговата кръв – наша кръв. Св.Йоан Златоуст отбелязва, че Бог няма какво повече да предложи на човека от това, което му предлага в св. Причастие. Нито човек може да иска нещо повече от Бога от това, която получава от Христос в св. Причастие.

И така, кръстени, миропомазани и изповядани ние участваме в Тялото и Кръвта Господни и ставаме богове по благодат. Ние се съединяваме с Бога и вече не сме чужди, а Негови сродници.

В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото творение. Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух.

В Църквата всичко води към обожение – св. Литургия, тайнствата, богослужението, проповядването на Евангелието, постът, всичко. Църквата е единственото място за обожение.

Тя не е социална, културна или историческа организация, която може да се оприличи на други светски организации. Тя не е като различните светски институции. В света може би има добри институции, добри организации, добри учреждения и други прекрасни неща. Но нашата Православна Църква е уникална, единственото място на Божието общение с човека, единственото място за човешкото обожение. Човек може да стане бог само в Църквата, никъде другаде. Нито в университетите, нито в социалните служби, нито в нещо друго красиво и добро, което светът може да предложи. Всичкото добро на света не може да предложи онова, което предлага Църквата.

Ето защо светските институции и системи никога не могат да заменят Църквата, колкото и голямо развитие да постигнат.

За нас, слабите и грешни хора е възможно да преживяваме от време на време кризи и трудности в Църквата. Възможно е да стават скандали в лоното на Църквата. Това се случва, защото в Църквата ние сме на път към обожението и това е съвсем естествено, защото човешките слабости съществуват. Ние ставаме богове, но все още не сме богове. Макар и да се случват тези неща, ние никога не ще се отвърнем от Църквата, защото в нея имаме единствената възможност за единение с Бога.

Например, когато отиваме на църква, за да присъстваме на Св. Литургия и срещаме там хора, които не обръщат внимание на божествената Литургия и които говорят помежду си, предизвиквайки разсейване, и през съзнанието ни преминава основателно помисъла: Какво всъщност печеля, отивайки на църква? Не е ли по-добре ако си остана вкъщи, където бих имал повече място и удобство за молитва? Ние, обаче, трябва благоразумно да отхвърлим този лукав помисъл: „Може и да имам повече външен мир у дома, но не ще имам Божията благодат, която ще ме обожествява и освещава. Не ще имам Христос, Който присъства в Неговата Църква, нито ще имам Неговото Свято Тяло и Неговата драгоценна Кръв, които се намират в Неговата Свята Църква, на Светата Трапеза. Няма да участвам в тайната вечеря на Светата Литургия. Ще бъда отделен от моите братя в Христа, които – заедно с мен – образуват Тялото Христово“.

Следователно, каквото и да става, ние няма да излезем от църквата, защото само в нея наистина намираме пътя към обожението.

Следва

Превод: свещ. Иван Латковски

Сверил с гръцкия оригинал: свещ. Людмил Спасов

Източник: Архим. Георги (Капсанис) „Обожението като цел на човешкия живот“, издателство „Св. Евстатий Плакида“, С., 2001 г.

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s