219437_1696656022843_4747732_o
Св. Николай Чудотворец, икона на Малин Димов

Автор: Александър Бугаевски

Истината за свети Николай. Агиографско изследване.

В своята работа съвременният агиограф трябва да се труди като детектив, да бъде взискателен текстолог на древните ръкописи, историк, археолог и дори да прави анатомо-антропологически изследвания на мощите. Защото в текстовете на житията на светиите се срещат грешки, които могат да предизвикат съмнения в самото съществуване на светеца. Събитията, описвани в древните ръкописни паметници за св. Николай, и персонажите, участващи в тях, не противоречат на известните исторически източници. Но в последните години изследователите разбраха много нови неща за св. Николай Мирликийски. За тези открития ни разказва председателят на православното общество „Скиния“, писателят-агиограф, автор на неотдавна излязлото поправено житие на св. Николай, Александър Владимирович Бугаевски.

Почти седемнадесет века изминаха от времето на блажената кончина на св. Николай. Хиляди нови статии и книги за великия Мирликийски епископ са публикувани само за последните сто години. С какво се промениха знанията ни за Николай Чудотворец? През XIX век, когато е бил издаден най-пълният свободен труд с житие, чудеса и икона светителя, тези сведения са се променили много, а в някои случаи дори кардинално. Доколкото в миналия век хиляди храмове и манастири са били частично разрушени или напълно унищожени, много икони са безследно изчезнали, а написаното за светините в този труд, се разминава с реалиите на днешното време.

Изучаването на древните паметници е позволило значително да се допълни жизнеописанието на светеца. И обратно, някои подробности трябваше да се признаят за недостоверни или изопачени. Например, беше доказано, че някои сведения в живота на св. Николай в Чети Минеите[1] са заимствани от житието на друг светец – св. Николай Пинарски[2].

Освен това, едва през 1992 година стана възможно да се разреши почти хилядолетната загадка за мощите на светеца. Работата е в това, че са се съхранили множество хроники от XI-XIII век, разказващи за пренасянето на светите останки от град Мир в гр. Бари. И заедно с тях и немалко писмени документи от началото на XII — XIII век разказват за похищението на неговите мощи в Ликия от венецианска флотилия. Само анатомо-антропологическите изследвания от втората половина на ХХ век позволиха да се установи истината в спора между двата италиански града за това, къде се намират истинските свети останки на св. Николай Чудотворец. През ХIХ-ХХ се появява погрешната представа, че са се съхранили много малко сведения за св. Николай и те са исторически недостоверни.

За съжаление, тази гледна точка през втората половина на ХХ век започва все повече да се разпространява не само сред католиците, но и сред православното духовенство. Всъщност събитията, описани в древните ръкописни паметници за свети Николай, и персонажите, участващи в тях, не противоречат на известните исторически източници, а понякога ги допълват с важни сведения за времето на царуването на император  Константин Велики.

На лов за мощи

Животът в Мир, в покрайнините на Византийската империя (Мир днес е град Дембре на юг от Турция) през XI век е бил вече неспокоен. Ликия е била подложена на безчислени нападения на селджуките. На жителите на Мир отвреме навреме им се е налагало да се крият в планинските части на областта.

При латините е имало истински лов за светини. Считало се е, че по какъвто и начин да доставиш мощите, те все едно ще те спасят. Бари е бил много крупен пристанищен град, Венеция – полутърговска-полупиратска морска държава, а двата града искали да придобият мощите на св. Николай като покровител на мореплавателите.

Според латинските хроники, жителите на Бари два пъти са идвали заради мощите, а не един, както е написано в славянските повествования за пренасянето на мощите на св. Николай. По това време са носили хляб в Мала Азия и Антиохия от Апулия и Калабрия (Египет вече е бил завладян от арабите, а плодородните долини на Нил вече не са снабдявали Византийската империя, както е било пред това до VII век). И ето, че през 1087 година жителите на Бари превозвали хляб в Антиохия, тоест в Западна Сирия. Когато плавали покрай Мир, изпратили хора на разузнаване, но те бързо се върнали. Градът бил пълен със селджуки, които пазели своя пълководец. Невъзможно било да се слезе на суша и жителите на Бари спешно отплавали…

Те продали зърното в Антиохия, а на връщане отново спрели в гр. Мир. Но този път не срещнали никого от селджуките. А и жителите на гр. Мир не били много заради заплахата от набези, като по-голямата част от тях  предпочели да се преселят в планината. В храма на св. Николай останали четирима монаси. Когато отрядът от Бари влязъл в храма и започнал да ги заплашва, един от монасите показал къде се намира светинята.

StNikl-image003
Пренасяне на мощите на св. Николай ежегодно се празнува от венецианците. Тези пищни празненства са изобразени от италианския художник Гуидо Рени (1575-1642) на картина, която се съхранява в Лувъра.

Трябва да кажем тук, че тези гробници, които днес демонстрират турците (в храма има два саркофага), нямат никакво отношение към светите мощи. Трудно е да се каже къде първоначално е погребан светецът, но към момента на вземането на неговите мощи от баряните (жителите на Бари, бел. прев.), те почивали в тайник, намиращ се в един от коридорите под пода, украсен с мозайка, а не в нишата с гробницата. Баряните разбили тази мозайка, един от моряците слязъл в гробницата, изправил се точно срещу благоухаещите на миро мощи на светеца и ги повредил. Мощите били взети на части и положени в свещенически одежди. Главата на светеца и много други части от скелета пренесли на кораба, но не могли да вземат всичко, тъй като мореплавателите бързали и се опасявали, че ликийците ще слязат от планината в града и ще възпрепятстват похищението на мощите. Въпреки това, няколко десетки жители на Мир успели да дотичат до корабите на баряните. Силите им били недостатъчни, за да се борят с въоръжения отряд от моряци, но риданието им било голямо. В резултат баряните оставили поне иконата на св. Николай, която също били взели, и дарили значителна сума за храма на великия чудотворец.

Както изглежда, според древните хроники пренасянето на мощите от Мир в Бари много трудно може да се опише в агиографски стил като благочестиво събитие с участието на хора, благоговейно ридаещи за светинята. Всъщност това било похищение, макар към него да трябва да се отнасяме като към милост Божия, защото ако не е било нападението на баряните, безценната християнска светиня най-вероятно е щяла да бъде изгубена при падането на Византия и превръщането и в част от Османската империя.

След десет години армадата на първия Кръстоносен поход отплавала към Йерусалим. Кръстоносците се ограбвали дори едни други: на Родос настъпила схватка между пизяни[3] и венецианци. Няколко дни след това венецианците дошли в Мир с цел да вземат мощите на чудотвореца. И всичко се повторило. В храма отново имало четирима монаси и в търсене на светинята венецианците разбили олтарите, опустошили всичко, което могли. Започнали да питат единия от монасите, и в края на краищата той показал къде се покоят останките от мощите на светеца. Тъй като те били малко (примерно една пета част от това, което взели баряните), венецианците добавили към тях и други човешки останки: още един череп, женски и детски кости.

След това венецианците се отправили на Кръстоносен поход и скоро фалшификацията била забравена. Впоследствие в продължение на девет столетия, венецианската гробница била многократно отваряна, и понеже в нея имало череп и много други останки, те твърдели, че именно те притежават всички мощи на св. Николай Чудотворец. По време на Кръстоносния поход светите мощи били щедро раздавани. По света и досега има много частици от този венециански ковчег, чиято достоверност предизвиква големи съмнения.

А баряните не са раздавали мощи никому. Те построили храм на св.  Николай и ги положили там в тайник. Само малка част от десницата оставили над гробницата, която в началото на XI век тя била похитена. А самата гробница не е била отваряна до петдесетте години на миналия век.

Двете гробници
Скритите гробници в Бари били отворени само един път, през 1953-1957 година. Но така се случило, че Луиджи Мартино – италиански антрополог, изследващ мощите, живял доста дълго. В младостта си той изследвал мощите на св. Николай в Бари, а когато вече бил възрастен, изследвал мощите му във Венеция. И тогава, през 1992 година той установил, че във Венеция се съхранява точно тази част, която липсва в Бари. Само че във венецианския ковчег били добавени и още някои кости (в това число женски и детски). Така били разрешени почти хилядолетните съмнения в истинността на частите от мощите на св. Николай във Венеция.

StNikl-image004
Град Бари в продължение на три столетия принадлежал на Византия. Там и досега има много гърци, славяни, българи. Съхранили са се древни пещерни храмове. Гробницата на св. Николай се намира на това място, където е била резиденцията на византийския император и православен храм. В дните на паметта на св. Николай барийците устройват кръстни ходове с чудотворното скулптурно изображение на светеца.

Аз мисля, че в скоро време новите научни методи – например ДНК анализ, ще позволят да се прекрати разнасянето на лъже-мощи по света. Но това е в бъдещето, защото сега вече антропологията дава отговор на много въпроси. Например тя потвърждава това, че иконата вярно предава облика на свети Николай. Точно е измерен и неговият ръст – 167 сантиметра.

Освен това, изследванията показали, че Николай Мирликийски е бил строг постник. Той се е хранел само с растителна храма, а е имал болести, характерни за човек, който дълго е бил затворен в тъмница, при това – в тесен и влажен затвор (от житието е известно, че по времето на диоклетиановото гонение на християни, св. Николай е бил хвърлен в тъмница). Луиджи Мартино определил и възрастта, в която е починал великият светец – между 70 и 80 години. Благодарение на това може да се изчисли примерното време на неговото раждане.

„Деяние за стратилатите“[3]
А възможно ли е да се възстанови хронологията на живота на велик човек по древните гръцки текстове? Самите древни редакции на ръкописите за св. Николай се съхраняват в библиотеките на Оксфорд и Виена. Те са посветени на „Деяние за стратилатите“. Аз съм убеден, че тези текстове са написани през IV век, скоро след блажената кончина на св. Николай. По-късно свидетелство едва ли може да съдържа толкова много имена, факти, точни описания. След сто години малките, реални подробности се забравят. В него всичко е разказано значително по-подробно, отколкото в общоизвестните жития – и гръцките и латинските, и славянските.

ikona-kartina
И на иконите и на фреските (вляво е стенопис от XVI век), и на картината на Иля Репин (вдясно), св. Николай е изобразен как спира ръката на палача, макар спасението на несправедливо осъдения да е изглеждало по друг начин. Това иконописно изображение по-концнентрирано предава същността на събитието и характера на светеца.

Императорът изпратил войниците да усмирят метежа на тайфалите (едно от вестготските племена, преселили се във Фригия през Дунава). Заради бурята, по пътя войската се установила на пристанище Андиак, а на пазара се разгорял спор между войниците и местните жители. Архиепископ Николай съумял да умиротвори всички. А стратилатите (военачалниците, бел. прев.), предводителите на войниците, повикал при себе си. В този момент дошли жители на Мир с известие, че управникът е арестувал трима невинни граждани и заповядал да им отсекат главите. Светецът заедно със стратилатите и другите войници се втурнал към града. Той бил вече в преклонна възраст, на около 70 години. А пътят бил дълъг четири километра в планината. В древните хроники направо се съобщава, че св. Николай се боял да не би да не успее да пристигне на помощ и да спаси от смърт невинните хора. И тогава стратилатите изпратили един войник да задържи екзекуцията.

На известната картина на Репин случващото се е изобразено така: мечът вече бил вдигнат над осъдения, когато се появява св. Николай и в последната секунда задържа оръжието на смъртта. Но всичко е било по друг начин, разбира се. В древния текст е казано: мечът е бил изваден от палача. Трудно е да си представим, че палачът е стоял половин час с вдигнат над главата тежък меч. Той извадил меча и чакал. Войниците задържали екзекуцията, докато не дошъл светецът със стратилатите и не освободил невинните хора.

На прощаване светецът благословил войниците, предрекъл им победа в предстоящото сражение с тайфалите. И те победили… И тук се откриват важни подробности, които ги няма в друг ръкопис, нито в по-късните гръцки, латински и славянски ръкописи. След победата над метежниците, стратилатите се върнали в Ликия и пак отишли втори път при св. Николай. Пълководците му благодарили за молитвите, които им помогнали да победят метежниците. А владиката ги наставлявал и ги предупредил, че ще изпаднат в беда, но не трябва да се отчайват, а да се обърнат към Бога, и Господ ще ги спаси. Всичките трима военачалници са исторически известни личности. Един от тях, Непотиан, станал консул през 336 година, а другият – през 338 година.

Когато военачалниците се върнали в Константинопол, били посрещнати с почести, а след това завистници ги оклеветили и с помощта на подкупния префект на преторията на Изток – Аблабия, известен интригант, били хвърлени в тъмница. Аблабий – най-близък приятел и съветник на император Константин, ръководел гвардията и бил задължен според службата си да потушава метежи. По негова клевета известните пълководци щели да бъдат екзекутирани. Но Непотиан си спомнил за това, което казал на военачалниците свети Николай в Ликия, и войниците започнали сърдечно да се молят. Чудесното явяване на св. Николай на император Константин им дарувало свобода, а императорът им връчил пояси на пълководци от всиш ранг (в Римската армия по пояса можело да се съди за чина на войниците, както в съвременната армия – по пагоните). И с подаръците от императора (златно Евангелие, потир и свещници) те се отправили към св. Николай за трети път.

Освен това древният текст „Деяния за стратилатите“ уточнява, че те са живели в продължение на един месец при св. Николай, като станали негови духовни чеда. И още една важна подробност: на следващата година те отново – за четвърти път, се отправили към св. Николай, но го намерили починал. Година преди това ги изпратил самият император Константин, и тогава св. Николай бил жив, а Константин умрял през май 337 година. Денят на представянето пред Бога на светеца е точно: 19 декември, а точната година на смъртта му не се посочва в неговото житие. В нашите календари е посочено, че св. Николай е починал около 345 година. И по правило се казва, че се е родил през 280 година. Това изглежда много странно, защото според житията на гръцката, латинската и славянската традиция, св. Николай е станал епископ преди диоклетиановото гонение, т.е. около 300 година. Получава се така, че той е бил възведен в такъв висок сан на 20 години, а това е малко вероятно. Отчасти по тази причина някои западни богослови се съмнявали в достоверността на образа на св. Николай. Това означава, че св. Николай не е могъл да умре през 345 година, както е посочено в някои календари. Освен това в древната хроника Непотиан нито веднъж не е наречен консул, а това означава, че още не е имал това звание. Тоест през 336 година още не е настъпил моментът на тяхното четвърто посещение в гр. Мир. Значи св. Николай е починал през 334 или 335 година. Като извадим 70-80 години излиза, че св. Николай се е родил около 260 година, и е станал архиерей на 35-40 години, а не на 20 години, което е съвършено нормално. Така всичко идва на мястото си.

Киевската икона в Бруклин
Всяка година ние организираме международни конференции за изследвания, свързани с николаевистиката и с благословението на светейшия патриарх създаваме свободни трудове за светителя. Нерешените проблеми остават още много, макар на св. Николай да са посветени хиляди книги и статии.

Ако поклонниците се ръководят от доста подробната книга на Гусев и Вознесенски[4] за великия чудотворец и местата на неговото почитане, издадена през 1899 година, той няма да получи достоверна информация къде днес се намират особено почитаните икони и кои от манастирите, посветени на него, са действащи. Съобщенията за древни икони и древни обители трябва да бъдат осъвременени.

Общоизвестно е например, че първото чудо на св. Николай в Русия е свързано с образа на св. Николай Мокри[5]. В книгата на Гусев и Вознесенски се разказва, че тази византийска икона се намира в Киев в параклиса на св. Николай в храм „Св. София“. Но ако посетите храма, няма да видите тази икона, тъй като през 1943 година тя е изчезнала по време на немската окуцапия.

Преди поредния симпозиум аз поисках от изследователя Надежда Верещагина да нарави доклад за тази икона. И се изясни, че образът на св. Николай Мокри през Полша е попаднал в Америка и се намира днес в Троицкия храм в Бруклин. Съвременният почитател на св. Николай, ,който живее в Америка, може да се поклони там на тази древна икона. Изясни се дори, че това не е византийска икона, а образ от XIV век, копие на древен византийски образец, придобил чудотворни свойства.

Образът от село Диканка
Въпреки впечатляващата пълнота на сведенията за св. Николай при Гусев и Вознесенски, днес стана ясно, че целият този обширен труд не ни разказва за всички чудотворни образи на св. Николай. Новото изследване на Владимир Воропаев ни запознава с Диканската чудотворна икона на св. Николай, която според църковното предание се разрива през ХVII век на един пън в гората. Светата находка три пъти е пренасяна в църквата, но всеки път отново се оказвала на мястото на намирането й. По благословение на Черниговския архиепископ Лазар (Баранович) през 70-те години на XVII в. на мястото на намирането на образа била издигната дървена църква на св. Николай, а през 1794 година на мястото на дървената построили каменна, която съществува и днес. Главната почитана светиня в тази църква била иконата на великия Божий угодник, станала безкраен източник на чудотворства.

По думите на сестрата на Николай Василиевич  Гогол, Олга Василиевна  Гогол (в брак Головня), нейният брат обичал да си спомня защо бил наречен Николай. Майката на великия писател, Мария Ивановна, имала две починали новородени деца, затова помолила свещеника на село Диканка да се моли за раждането на момчето и дала обет пред иконата на Божия угодник, че ако е син, ще го нарече Николай.

През лятото на 1845 година самият Гогол по време на болест пише на майка си да се помоли за него пред образа на св. Николай в храма в Диканка. А в своята първа книга, прославила писателя „Вечери в селцето край Диканка“ той пише за хора, които служат в тази църква.

В годините на гонение на Църквата храмът в Диканка бил отнет от вярващите, а през 1963 година направили в него музей на атеизма. През 1989 г. храмът отново бил осветен. Както и преди, древният пън, на който била намерена иконата, се намира под престола. Самият чудотворен образ на св. Николай днес се съхранява във фонда на Полтавския краеведчески музей.

 

StNikl-image010
Археологическите разкопки в Ликия, предприети през ХIХ-ХХ века, добре се съгласуват с най-древните житийни паметници, посветени както на св. Николай Мирликийски, така и на св. Николай Пинарски. Запазил се е не само храмът, построен в чест на св. Николай Мирликийски, но и мястото на срещата на светеца със стратилатите на Плакома – площадът на пристанище Андриак, покрит с плочи.  На него в древността е имало пазар, чиито останки се виждат и в наше време. Днес пристанището на Андриак е мочурливов и пристанът отдавна не се използва, но значителна част от сградите са се съхранили до наши дни. Сред тях е огромното зърнохранилище (гранарий), построено при император Адриан (то е изобразено на гравюра през 1800 г. горе и долу на снимката през 1965 г.), каменни цистерни, акведукт, няколко храма и цял ред пристанищни и други постройки. По предложение на историка А.Ю. Виноградов, именно в това зърнохранилище е бил разтоварен хлябът в „Деяние за хлебовозите“. Добре са се съхранили и останките от зданията на древния град Патара.

StNikl-image011

 

Изгубените деяния
Целта на всяка наука е търсенето на истината. Съвременните изследвания на николаевистиката, опиращи се на достоверните древни текстове, а също и на историческите и археологическите изследвания, не омаловажават това, което по-рано е било известно за св. Николай, а обратното, позволяват значително повече да се узнае за неговия живот.

В древните източници например, са открити забележителни дела на св. Николай, изключени от текста на неговото житие през Х век – актове за данъци. През IV век Ликия била доведена до разорение и глад заради несправедливи данъци. Изпратеният от столицата събирач на данъци, искайки все нови и нови пари, постоянно унижавал народа. Жителите помолили своя архиепископ за застъпничество. Свети Николай се отправил към Константинопол, а след неговия разговор с императора, данъкът бил намален 100 пъти. Това решение било записано на грамота и удостоверено със златен печат. Но архиепископът знаел, че под влиянието на своите сановници Константин може да отмени своя указ. Светителят се обърнал към Бога за помощ, и по чудесен начин императорската грамота в същия ден се оказала в Мир и била обнародвана. На следващия ден императорът, поддавайки се на внушения, се опитал да промени указа. Когато светецът казал, че документът вече е прочетен в Мир, което значи, че е встъпил в сила, не му повярвали: от Ликия до Константинопол имало шест дни път. За да проверят думите на светеца, изпратили най-бързия кораб. След две седмици посланиците се върнали и потвърдили, че ликийският събирач на данъци получил грамотата от императора в същия ден, когато тя е била подписана. Христолюбивият Константин видял във всичко случило се воля Божия и поискал прошка от светеца, като щедро го възнаградил.

А след шест столетия, при Василий II бил направен имтераторски минологий (у нас му казват Чети Минеи). В тези времена житията на светиите били основна литература, която четели православните християни. Императорските агиографи не включили „Случаят с данъка“ в жизнеописанието на св. Николай, защото влиятелните архиереи не могли да използват този неизгоден за царската хазна пример за понижаване на данъка в своите епархии. А хазната на византийският император през Х век, както и през IV, се нуждаела много от запълване.

В продължение на хиляда години този случай не попада в житията, както и още един – за хлебовозите. В него се разказва за това как св.  Николай за пореден път спасява гр. Мир от глад. Покрай Ликия преминали пет кораба, които идвали от Египет и карали хляб в Константинопол. Светецът уговорил капитана да даде част от хляба на бедстващите в Мир, но понеже хлебовозът бил императорски, Константинопол счел това за неприемливо. Освен това, много важни подробности от живота на светеца изчезнали при преписването – едно нещо се оказвало за писарите маловажно, друго те съкращавали заради икономии, тъй като хартията била много скъпа.

Двама светители с името Николай
Всичко пропуснато за деянията на светителя и изгубените детайли в новата редакция на житието, съставено от нас, бяха възстановени. А някои други недостоверни сведения обратно – бяха изключени от него. През XIX в. забележителният изследовател архим. Антонин (Капустин) направил едно откритие. Той доказал, че древните агиографи са допуснали смесване на две жития. В Ликия имало двама светци с името Николай. Първият – Николай Мирликийски, е живял през IV век и станал архиепископ при император Юстиниян I. Той дълго време е бил настоятел на Синайския манастир. Запазили са се древни текстове на неговото житие, възлизащи към VI век.

По-късните преписвачи погрешно решили, че споменаваният в различни текстове св. Николай Пинарски и св. Николай Велики са един и същи човек. Архимандрит Антонин (Капустин) пише: „Можем да се удивляваме по какъв начин две лица, двама знаменитости, са се слели в народните представи, а след това и в църковната памет в един почитан облажаван образ; но не можем да отричаме факти…“ Събития от живота на св. Николай Пинарски започнали да бъдат добавяни в повествованието за св. Николай Мирликийски.

Заради това в житието на великия Чудотворец възникнали исторически несъответствия. Например, получавало се така, че Николай Мирликийски посещавал храм „Възкресение Господне“ в Светите земи дълго преди неговото основаване от императрица Елена. Всъщност Николай Чудотворец не е бил в Светите земи, а описаното поклонничество в много от неговите жития е извършил Николай Пинарски. Подобно объркване станало и с имената на родителите и чичовците на Николай Мирликийски. Теофан (Епифаний) и Нона, споменати в неговото житие, са имена на родителите на Николай Пинарски.

В края на XIX век архимандрит Леонид (Кавелин), наместник на Свето-Троице-Сергиевата лавра, още се съмнявал и казвал, че по-нататъшните изследвания ще покажат така ли е или не е така. Днес, след фундаменталното изследване на Густав Анрих, Нанси Шевченко, Джерардо Чофри и много други, изчезнаха съмненията в смесването на житията на двамата светци с името Николай. При това до днес нито един автор или редактор на житието на свети Николай Мирликийски не е започнал да премахва от неговото жизнеописание сведенията и събитията, които се отнасят до другия ликийски светец. Първи това направихме ние с архимандрит Владимир (Зорин) при издаването на новия текст с житието на свети Николай с благословението на Светейшия патриарх на Москва и цяла Русия Алексий II.

Обикновено чудо
Свети Николай неведнъж по чудесен начин е помагал и на мен. Заедно с архим. Владимир (Зорин) завършвахме житието на св. Георги Победоносец и искахме да посетим Кападокия, родината на великомъченика. Отидохме при един от спонсорите, а той изведнъж каза: „В Турция е вече доста горещо, сега има малко турове, а при мен идва група от мои сътрудници в Италия: Милано, Венеция и Рим – при тях случайно са се освободили две места. По-добре отидете с тях“. Той позвъни в агенцията и му казаха: „Късно е, днес е последният ден“. – „Щом е последният – оформяйте документите“. – „Вече е обяд,  те не са си взели паспортите“. – „Не, паспортите им са у тях, те заминават за Кападокия“. – „Добре, изпратете по секретаря техните паспорти…“.

Така попаднахме в Италия, пристигнахме във Венеция. Не знаехме къде се намира храмът на св. Николай. Настаниха ни на о-в Лидо, а на следващия ден имаше екскурзия за Сан Марко, главния остров на града. И тогава от екскурзовода разбрахме, че гробът с мощите на св. Николай се намира в храма в Лидо, а тя ни каза, че трябва да се качим на някакъв катер. Работата ни отне цялата вечер, много закъсняхме. Решихме, че ще се отправим към мощите на светеца на следващия ден. Но погрешка объркахме катера, и той ни докара не до кея на нашия хотел, а до кея пред храма на св. Николай.

Влязохме в храма. Вратата беше отворена, а вътре нямаше никого. След няколко минути дойде настоятелят отец Джовани Палудет. Оказа се, че той е в отпуск и е дошъл в храма за 15 минути, само за да вземе тиража на току-що излязлата от печат книга за мощите на св. Николай във Венеция. Ако бяхме дошли на следващия ден, нямаше да получим екземпляр от нея. Влязохме в храма в тази минута, когато отец Джовани вече се готвеше да си тръгне и още две седмици да бъде в отпуск.

Започнахме да разговаряме. Ние лошо го разбирахме, той също не ни разбираше. Отец Джовани знаеше само италиански и се оказа, че нашите опити да се обясним с него на английски език се оказаха безнадеждни. Но по-късно, когато в Москва беше преведена неговата книга се оказа, че ние сме го разбрали правилно. Мина време, и ние с архим. Владимир (Зорин) завършихме работата си над новото изложение на житието на св. Николай. Много необходима ни беше книгата на изследователят на мощите на св.  Николай, антропологът Луиджи Мартино, но накрая от Бари ни донесоха последният продаден екземпляр от нея. Трябваше да преведем от италиански (аз не познавам езика) някои много важни места от книгата на Мартино – например това, че болестта на св. Николай свидетелства за неговото дълго е престояване в затвора по времето на Диоклетиан.

След няколко дни при мен трябваше да дойде преводач, а житието практически беше готово за печат. Преводачът дойде, а книгата я няма. Тя беше на масата, а я няма! Търсих я в квартирата си така, както никога в живота си нищо не съм търсил. Мисля, че никакви органи на реда не биха направили такъв щателен обиск. Търсих я и при книгите и между книгите, навсякъде: и на масата, и под масата, и под дивана… Но книгата я нямаше. Видяхме се с архим. Владимир в Можайск. Тогава беше петък, а в понеделник трябваше вече да даваме макета в типографията. И аз се помолих: „Свети Николае, върни ми книгата на проф. Мартино, много ми трябва сега!“ И тръгнахме за Можайск, за  този храм, който на иконата на св. Николай е изобразен в ръцете му[6].

Когато дойдохме в Можайск, жена ми позвъни по мобилния телефон и ми каза, че книгата е намерена. Как е могла да я намери? Струваше ми се невъзможно, защото аз само под паркета не търсих. Оказа се, че жена ми правила цялостно почистване. В моя кабинет има маса – десет години тя стои на едно и също място. Без някаква причина тя решила да премести масата на друго място, и тогава на пода паднала изгубената книга: тя висяла между задната страна на масата и стената. Можеше да минат още много години, докато намерим този толкова необходим ни труд, ако не беше станала тази на пръв поглед случайност.  Когато се прибрах от Можайск, дойде преводачът и успяхме в срок да вмъкнем текста в книгата с необходимите поправки. Ето такова обикновено, но достатъчно съвременно чудо извърши Светителят, когато го призовах с вяра да ми помогне.

StNikl-image012
В подражание на милосърдната помощ, оказана от св. Николай на трите девици, които спасил от нищета и поругание, тайно подхвърляйки им у дома кесии със злато, през XVI век в Северна Германия и Нидерландия възникнала традиция да се правят рождественски подаръци на децата. Отначало те били с ябълки и сладки кифлички. Смятало се, че незабелязано ги подхвърля св. Николай, когото на Запад наричат Санта Клаус. На июстрацията: изображение на този епизод от житието на светеца, XIII век.

 

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир. ру


[1] Повече за Чети Минеите виж тук.

[2] „Житието на Николай Мирликийски и на Николай Пинарски (Синайски) се смесвали помежду си, тъй като и двамата живеели едно и също време, и двамата са били от град Ликия, двамата са били архиепископи и двамата били почитани като чудотворци. Тези съвпадения доведоха до много погрешни схващания и са съществували повече от един век. Църковните историци са  запознати този проблем. Сериозни научни изследвания на биографията на св. Николай Чудотворец се появиха сравнително скоро“ – цялата статия е преведена и поместена в сайта на „Св. цар Борис“.

[3] Жителите на Република Пиза – град-държава в Италия, който съществува през годините 1085-1406-а, а след това и през 1494-1509-а. Републиката в Пиза става първата военноморска италийска сила в XI-XII век, установявайки контрол над Корсика и Сардиния и основавайки търговски колонии в почти всички големи пристанища на Средиземно море.

[3] „Деянията на стратилатите“, т. е. военноначалниците са написани през 4 в., не много време след смъртта на св. Николай Чудотворец. Те съдържат важни сведения, които изцяло съответстват на известните исторически факти. Ето защо не бива да бъдат отхвърляни безкритично от агиографите, а е необходимо да бъдат въведени в научно обръщение, което досега не се е случило. Повече виж в Двери.

[4] Книгата на  Гусев и Вознесенски можете да изтеглите и прочетете тук.

[5] Св. Николай Мокри“ – повече по този въпрос виж тук.

[6] Повече за св. Никола Можайски виж тук.