ag-Maximologitis

Автор: преп. Максим Изповедник

Преподобни Максим Изповедни е роден около 580 г. Според традиционните житийни версии той произхожда от знатно семейство. Когато достигнал зряла възраст, около тридесет години, бил поканен от император Ираклий за секретар на царската канцелария. След излизането на указа за подкрепа на монотелитството, той напуснал длъжността си  и през 613-614 г. постъпил в Хризополския манастир до Халкедон. В периода 628-632 г. пребивавал на о. Крит, о. Кипър и Северна Африка, където следвал знаменития аскет св. Софроний (по-късно Йерусалимски патриарх). През 632 г. отишъл в Александрия, а оттам в Картаген, където останал за дълго. Там през 645 г. водил спор с бившия Константинополски патриарх Пир, който бил привърженик на монотелитството. Доводите на преп. Максим убедили Пир да се откаже от тази ерес, макар че по-късно той отново се върнал към нея. Този спор дал повод за свикването на няколко събора. През 649 г. папа Мартин I, другият основен противник на монотелитската ерес, свикал Латеранския събор. На него били осъдени ектесиса на император Ираклий, според който било съвършено нечестиво да се признават в Христос двама проявяващи противоположни воли, и типоса на император Констант, който забранявал споровете не само за енергиите, но и за волите на Христос. Още на Латеранския събор императорът се опитал да арестува папата. През 653 г. папа Мартин бил отведен в Константинопол, където бил съден и хвърлен в затвора, а по-късно умрял в изгнание. По това време в Константинопол бил докаран и арестуваният в Италия преп. Максим. Той отказал да участва по какъвт и да било начин в компромиса, на който били склонни някои от архиереите на Църквата по това време, въпреки мъченията, на които бил подложен. През 655 г. преп. Максим бил заточен в крепостта Визия в Тракия. В началото на 662 г. отново бил пратен в Константинопол, където отново бил съден и измъчван. Била отсечена дясната му ръка и отрязан езикът му, за да не може да пише и говори. Преп. Максим починал на 13 август 662 г.

Шестият вселенски събор в Константинопол осъдил монотелитството и постановил определение за двете воли в Христос.

Учението на монотелитите е модификация на ереста на монофизитите, осъдена на Четвъртия вселенски сбор (451 г.) Монофизитите утвърждавали, че Христос има само една природа – божествена, която е погълнала човешката. Монотелитите пък се съгласявали, че Христос е с две природи, но твърдели, че има една воля и едно действие, тъй като е едно лица, една ипостас. Преп. Максим Изповедник опровергал тези аргументи, изхождайки от учението за Светата Троица. В Нея са налице една природа и три ипостаси, но една обща воля. Следователно волята следва природата, а не ипостаста. След като у Христос има две природи, то има и две воли. Ако няма две воли се обезсмисля самото въплъщение на Бог Слово, защото Той нямаше да е приел цялата човешка природа.

Произведението „Мистагогия“ не е полемично и не поставя тези въпроси. Позовавайки се на Дионисий Ареопагит, преп. Максим Изповедник тълкува като символ самата Църква и извършваните в нея свети тайнства на светата литургия, изобразяващи въздигането и общението на човека с Бога.

Стоян Терзийски, Александър Кашъмов

Мистагогия[1]

На какво са символи свещенодействията, извършвани при службата в светата Църква

Сам ти, когото почитам най-много от всички, в самия опит ясно ми показа как мъдрият става по-мъдър, след като получи убежище, от което да тръгва, и как праведният, след като разбере, ще прибави към полученото, какъвто е и смисълът на божествената притча, и ти на дело ме научи това, което Божието слово мъдро загатва. Така е, понеже, след като веднъж ме чу, доколкото беше възможно набързо и накратко да излагам прекрасните, тайнствени и възможно най-поучителни съзерцания на един друг велик старец, който е наистина мъдър в божественото и по въпроса за светата Църква, и по този за извършваната в нея света съборна служба, ти започва да искаш и още оттогава ме подтикваше да запиша за теб изложението на тези съзерцания от желание да имаш написаното като лекарство срещу забравата и помощ за паметта. Ти казваше, че по силата на естеството времето я надвива и може чрез забрава неусетно да отнеме и унищожи отпечатъците и образите на съхраняваните в нея красиви и добродетелни неща и поради това тя изцяло се нуждае от начин за възобновяване, по който силата на словото, която вечно цъфти, по природа запазва паметта ненамалена и ненакърнена. А колко по-мъдро от простото слушане е търсенето на неразрушимо запазване на чутото изцяло знае всеки, който поне малко се грижи за вроденото благо на разумността и не е съвсем чужд на приобщеността към словото.

В началото се колебаех, като (понеже ще бъде казана истината) отклонявах с молби основанието на разума, не поради нежелание по всякакъв начин според силите си да ви давам това, което ви е по сърце, възлюбени, а поради това, че нито съм причастен на благодатта, която въвежда в това дело достойните ,нито имам опитност в способността и заниманието с говорене, тъй като съм израснал необразован и съм изцяло непосветен в изкусните речи, които имат прелест единствено в произнасянето и на които повечето хора най-много се радват, тъй като определят сладостта чрез слуха си, дори ако често тези речи не съдържат нищо издълбоко ценно. Но нека кажа нещо по-важно и по-истинно. Отказвах поради това, че ме е страх да не би надменно да оскърбя възвишената реч и мисъл на онзи блажен мъж с простотата на моето слово, но все пак по-късно, понеже отстъпих на силата на любовта, която е по-силна от всичко, на драго сърце приех поръката, тъй като предпочетох по-скоро поради това, че ви послушах, да бъда осмиван заради самомнение и невежество от тези, които обичат да укоряват, отколкото да сметнете за мене, че не искам да съм усърден заедно с вас във всичко, красиво и добро. Грижата за изказа оставих на Бога, Който едничък прави велики чудеса[2] и Който учи човека на знание[3], отваря на неми устата[4], открива път в безпътицата, въздига сиромаха от пръстта и възвишава немотния от бунището[5]. Имам предвид, че на плътското усещане и зловонната тиня на страстите Той въздига бедния духом – бедния на порочност и на навикналост към нея човек, или обратно – въздига също и този, когото още владеят страстите и законът на плътта и поради това е беден и немотен в благодатта, която дава добродетел и знание.

Но тъй като Дионисий Аеропагит, който е всесвят и истински е изяснил божественото, е разгледал по достоен за неговия възвишен ум начин в съчинението си „За църковната йерархия“ символите, свързани със свещеното тайнство на светата съборна служба, трябва да се знае, че настоящото съчинение не се занимава със същите тях, нито продължава да ги разглежда като него. Защото дръзко, самонадеяно и почти безумно е неспособният да го схване и да достигне мисълта му да се опитва да се залавя с разгледаното от него и да поднася като свои тайнствата, открити боговдъхновено от Светия Дух единствено на него. Задоволявам се обаче с толкова, колкото е оставена на нас, другите, по човеколюбива Божия воля, доколкото е достъпно, за да бъде изложено и за упражняване на състоянието [на духа] ни съобразно стремежа ни към божественото. Когато бъде разглеждан по подходящ за нас начин, всесветлият лъч на извършваните действия става познаваем и задържа към себе си обзетите от стремеж към него, за да не бъдем бездейни след блажения старец през целия ден на времето на тукашния живот, без да имаме словото, за което да бъдем наети за работа на онова божествено лозе – за духовния динарий на божествения и най-царствен образ, който ни бе изначално отнет от онзи грешник, престъпил забраната поради измама.

Не се наемам да изложа поред всичко, разгледано мистически от блажения старец, нито така, както го е проумял и казал. Защото той, освен че е философ и учител на всяка образованост, с изключителна добродетел и с по-продължителни и по-вещи занимания и трудолюбие относно божественото, освободил се сам от оковите на материята и свързаните с нея представи, притежаваше по подобаваш начин и ум, просветляван от божествените лъч,и поради което можеше да вижда направо онова, което за повечето хора е невидимо, и слово, което тълкува най-точно проумяното. Умът му беше незамърсен от петното на страстите като огледал и бе способен да удържа и говори неподправено нещата, които бяха непристъпни за ума на други, така че слушателите да могат да видят мисълта да преминава цялостна през речта, а проумяното да се явява цялостно в целия си смисъл по неподправен начин, и да приемат предаденото чрез посредничеството на словото. Затова аз се наемам да изложа толкова, колкото съхранявам в паметта си и доколкото ми позволяват неясният ми ум и още по-неясното ми слово, но все пак благочестиво, посредством благодатта на осветляващия мрака Бог. Защото не смятам, че ви, вещите в справедливото преценяване, трябва да мислите, че е възможно аз да мисля и говоря другояче, а не доколкото съм способен да мисля и говоря и както благодатта ме вдъхновява свише, присъщо на съответната на мене сила, отредена от провидението, въпреки че този, който най-много ми е дал и ме е научил, е най-възвишен. Понеже, ако изискваме равни дела от неравни по добродетел и знание, ми се струва, че не сме далече от онези, които се опитват да твърдят, че луната свети наравно със слънцето и насилват да изглежда възможно ненапълно еднаквите неща да съвпадат във всичко помежду си. Това, разбира се, е непостижимо и невъзможно.

Нека Бог, Който единствен ум на мислещото и мисленото, слово на изричащото и изричаното и живот на живеещото и живяното, предвожда думите и мисълта ми. Той е и става всичко за всичко, поради самите неща, които са и стават. Но поради самия себе си никак и по никакъв начин не е и не става нищо от нещата, които са част от съществуващото и ставащото. Също така по природа Той съвсем не се нарежда редом с никое от съществуващите неща и поради свръхсъществуването Му по-скоро допуска да се казва като присъщо за Него, че не съществува. Защото трябва, щом ни е необходимо да знаем истинно разликата между Бога е творението, отнемането на съществуващото да е полагане на Свръхсъществуващия и полагането на съществуващото да е отричане на Свръхсъществуващия. Трябва и двете определения, съществуване и несъществуване, да се разглеждат като правилни относно Него и никое да не превъзхожда другото. И двете са правилни, пореже едното е утвърждаване на това, че Бог съществува като причина на всичко, а другото е отричане, че съществува, съобразно с превъзходството на причината на всичко. И обратно, нито едно не е правилно, понеже никое не полага твърдение за това какво е според същността  и природата си това, за което се пита. Най-вероятно нищо от съществуващите и изричаните и несъществуващите и неизричаните неща не е близо до това, с което изобщо нищо, било то съществуващо или несъществуващо, не се свързва по силата на естествена причина. Защото то притежава проста, непознаваема и недостъпна за нищо наличност, която е напълно неизяснима и отвъд всяко утвърждаване и отричане. Относно тези неща – толкова. А сега нека преминем към предстоящото изложение.

ГЛАВА ПЪРВА

В какъв смисъл и по какъв начин светата Църква е образ и отпечатък на Бога

И тъй, в първото разсъждение на съзерцанието онзи блажен старец казваше, че светата Църква носи отпечатък и образ на Бога, доколкото самата тя, чрез подражание и отпечатък, има същото действие кат Него. Защото Бог в безкрайната Си мощ е сътворил всички неща и ги е въвел в битието и чрез промисъл съдържа, събира ,определя и свързва всички неща, и умовъзприемаемите, и сетивните, помежду им и със самия себе Си. И като ги обхваща около самия себе Си като причина, начало и цел, прави разделение по природа едно от друго неща склонни едно към друго единствено поради силата на държанието им от самия Него като начало. Поради тази сила всички неща биват водени към неунищожимо и неслято тъждество на движение и наличност. Така е, понеже различието на природата и движението не е причина някое от съществуващите неща да се отделя и възстава срещу друго. А всичко е по природа свързано с всичко, без да има смесване, поради единственото начало и причина. Това пазене обезсилва и скрива всички свойствени и разгледани според природата на всяко от съществуващите неща отношения, не като ги унищожава и премахва, но като ги побеждава и се явява над тях като цялост над части. Или по-скоро се явява като причина на самата цялост, поради която по природа се проявяват и съществуват и самата цялост, и частите й, тъй като тяхната причина свети над тях. И както слънцето, което е по природа, и по сила е над звездите, така и причината затъмнява наличността им, тъй като са причинени. Защото както по природа частите са обусловени от цялото, така и причиненото съществува и се познава вследствие на причината и неговото присъщо свойство е безсилно. Така е, понеже причиненото е обхванато от нея и изцяло получава качество вследствие на издигането към причината. Както бе казано, това става единствено поради силата на отношението му към нея. Така е, понеже Бог, Който единствен съществува като всичко и във всичко и безкрайно превъзхожда всички неща, ще бъде гледан от чистите по разсъдък, когато умът, който съзерцателно разчита определенията на съществуващите неща, ще спре при самия Него като причина, начало и цел на сътворяването и създаването на всичко и като неделима основа на обхващането на всичко.

Следва да бъде показано, че по същия начин и светата Божия Църква върши за нас същото като Бога и Го наподобява, както изображението е подобно на първообраза. Макар че много и почти безброй по число мъже, жени и деца, които влизат в Църквата, са напълно различни помежду си по род и вид, по народност, езици, начин на живот, възраст, разбиране, занаяти, привички, нрави, занимания, знания, достойнства, съдби, характери и склонности, те биват възраждани от нея и възсъздавани от Духа. Тя благодатно дарява на всички тях по равно една божествена форма и название, те получават от Христос и съществуване, и название. Единствено във вярата тя им дарява просто и неделимо състояние, което, дори и да съществуват, скрива многото и безкрайни различия, които има всеки един. Причина за това е общото събиране и издигане на всички в Църквата. Поради това никой в нищо не е отделен от общността, а всички са свързани един с друг чрез единствената, проста и неделима благодат и сила на вярата. А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа[6], така че да бъдат и да се явяват едно тяло, съставено от различни членове, достойно за самия Христос, нашия истински Глава. В Него, казва Божият апостол, няма мъжки пол, ни женски, ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободен, а всичко и във всичко е Христос[7], Който привързва всичко към Себе Си чрез единствената, проста и безкрайно мъдра сила на благостта, както центърът свързва в себе си няколко прави линии чрез една проста и единствена причина и сила. Той пречи началата на съществуващото да се изместят заедно с краищата, като ограничава с кръг отклоняванията им и привлича към себе си определенията на съществуващото и създаденото от Него, за да не са напълно чужди и враждебни помежду си творенията на единия Бог и за да показват приятелство и мир и тъждество помежду си, дори [сами по себе си] да нямат във връзка с какво  и къде да ги покажат, и за да бъдат заплашени и самото им битие, ако се отдели от Бога, да се превърна в небитие.

И тъй, както бе казано, светата Църква е образ на Бога, защото също както Него обединява вярващите, които, макар и да не различават по особености вследствие на различни места и нрави, се сплотяват в единство чрез вярата. Това именно единство Бог без сливане причинява по отношение на същностите на съществуващото, а различието във връзка с тях, както бе показано, смекчава и го прави тъждество чрез издигане и съединяване със Самия Себе Си като причина, начало и цел.

Следва

Превод от старогръцки език: Стоян Терзийски, Александър Кашъмов

Източник: „Изборник“ (Светоотеческо наследство), София: Омофор, 2001.


[1] Въведение в тайнствата. (Бел. прев.).

[2] Пс. 135:4.

[3] Пс. 93:10.

[4] Прм. 10:21.

[5] Пс. 112:7.

[6] Деян.4:32.

[7] Гал. 3:28; Колос.3:11.