Събрала и записала: игумения Валентина Друмева
Има четири китни малки селца в Кюстендилско, разположени в съседство: Рашка, Горна, Долна и Недялкова Гращица. Рашка Гращица било средищно селище с прогимназия. Църквата „Свети Илия“ е построена през 1903-1905 година.
Това будно селце дало духовници на светата ни Църква. Помнят се двама от тях. Единият е свещеник Христо Николов Стоилов, който приел мъченически край заради вярата Христова.
Роден е в това село. Къщата им била в махала Сухар, която наричали още Чорбаджийска, защото там били по-богатите селяни. Но семейството на отец Христо живеело бедно. Баща му бил убит по време на Първата световна война. А семейството било многодетно.
Майката едва изхранвала седемте деца: Данка, Фима, Лоза, Милан, Никола, Христо и Петър. Най-ученолюбив бил Христо. Завършил прогимназията в родното си село. След това го изпратили да учи в Софийската духовна семинария като силен ученик и сирак от войната. Селяните го издържали. Искали да имат свой постоянен свещенослужител.
Като завършил духовното си образование, той се задомил за Павлина от село Четирци, Кюстендилско. Ръкоположен бил през 1931 г. за енорийски свещеник в Рашка Гращица.
За първи път се среща името му в регистъра за венчаване на 1 февруари 1931 г. В родното си село служил 14 години, до септември 1944 г. Вълнуващи спомени разказват негови съвременници, които тогава били деца. Подробности помни Милан Лазаров, чийто баща бил църковен настоятел и той често посещавал с него храма. Високо интелигентен, той много добре познава историческото минало на селото, което дълги години изследвал.
И сега помни отец Христо като „много интелигентен, възпитан човек“. Пеел прекрасно, преподавал вероучение в училище. Бил висок на ръст, красив. Друг като него „толкова учен човек“ в селото нямало. Майка му много се гордеела с него.
Най-жив е споменът, свързан с една хубава църковна традиция, вече забравена там и навсякъде. Спомня си с вълнение как тогава се погребвали покойниците. Участвали пет деца, единият от които бил той.
Те водели шествието. Двете били облечени като иподякончета и носели фенерите, от които се палели свещи. А другите три деца носели кръста и хоругвите. Всички вървели пред ковчега на покойника от дома му до църквата. След опелото пак водели шествието до гроба. Камбаната биела непрекъснато. След погребението децата отново се връщали в храма да оставят фенерите, кръста и хоругвите.
Слагало се трапеза под големия навес в църковния двор „за Бог да прости!“. Ако се случело в пости, ястията били постни, обикновено фасул и картофи. Имало хубав ред. Цялото село изпращало покойника. В заключение Милан казва: „Хубаво беше тогава. А после неверниците започнаха да погребват човека без молитва. Нея заменяха със слова, от които душата няма полза. Потъпкаха хубавата традиция. Отнасяха покойника като нещо ненужно…“.
Той учил вероучение при отец Христо, а и често слушал проповедите му в храма като дете. Запомнил, че тялото изгнива в гроба, но то ще възкръсне при Второто пришествие на Христос. Не бива да се „изхвърля“ в земята като ненужно, а трябва да се почете, защото е носило душата в земния път.
Отец Христо ръсел из селото четири пъти в годината. Милан ходел с него. Носел менчето със светената вода. Много било тържествено, защото отецът пеел хубаво. Селото се пречиствало. Хората ставали по-весели. Понеже били бедни и нямали пари, давали по едно-две яйца вместо пари. Но това не било важно. Живеели всички задружно като едно семейство. Сплотявала ги вярата в Бога.
Чуди се Милан дали злото им завидяло, но на 9-ти септември станало лошо. Невежи хора „скочили“ да гонят доброто. Ето как станало:
В Рашка Гращица имало едно момче Асен Иванов Китанов, родено през 1930 г. През 1943 г. бил на 13-14 години. Подмамили го някои „прогресивни хора“. И той бил шест месеца нелегален. Полицията го открила.
Стрелял и убил двама полицаи. Ранили го и той паднал. Осъдили го на разстрел. Сега сред селото се издига неговият паметник. Той е едно изваяно от камък дете с ученическа фуражка – борец против фашизма.
След 9-ти септември в селото дошли няколко милиционери от Кюстендил да укрепят новата власт. И още да раздават „справедливи“ отплати. Носели, казват селяните, „списък“ кого да премахнат. „Викат човека в Околийското управление по работа и той изчезва безследно“ – казват те.
От Рашка Гращица са убити седем души, на два пъти. Отец Христо е във втората група от петима. Това станало на 24 октомври 1944 г.
Преди това убили на 18 октомври двама: Иван и един ученик на 18 години. А свещеникът и другите четирима след една седмица през нощта били изведени вън от селото и жестоко убити. Мястото се сочи там, където река Елешница се влива в река Струма. Като се мине през Струма, отсреща в ливадите ги убили. Ръцете им били вързани и ги биели, докато паднат в несвяст. Все още живи ги заравяли.
На въпроса по каква причина убили свещеника, Милан отговори: „Мътна вода беше тогава. Никаква вина нямаше отецът. Не беше от друго нещо, а само защото се отмъщаваше за Асен Китанчев. За един – седем!“.
А дядо Драган Николов добавя: „Нарочили да премахнат попа и толкова! Друга вина нямаше. Качили петте души в една каруца и ги извели в нощта към брега на Струма. Някой от убийците после разказвал, че накарали попа да ги опее четиримата и тогава го убили с лопатите“.
Съвестта ще е проговаряла в убийците и те въпреки нежеланието се издавали може би, за да им олекне на съвестта. „Не е шега работа да убиеш Божи служител и то невинен“ – твърди дядо Драган.
Гробът им сега не се знае. Изненадата ни беше голяма, когато след разказите отидохме в църковния двор, където е гробището на селото. Намерихме надгробна плоча с имената на седемте убити. Паметникът е правен някога с кръст. Там ги няма телата на убитите. Той е само символичен.
Относно причините за убийството Милан потвърждава истината: „Попът не беше в нищо виновен. Не е имало нищо да е сторил. Новите управници мразеха учените хора, а той беше най-ученият“.
След убийството презвитерата напуснала селото. Продала къщата. Най-голямата мъка останала на майка му. Тя била жива, когато го убили. Останала да живее при другите си синове Милан и Борис, които били като отеца много „възпитани мъже“.
Селото не останало без свещеник. Бил назначен отец Любен Г. Спасов, родом от същото село. Той служил до края на живота си там. Много жалел за убития си събрат. Често посещавал „гроба“ на убитите и прочитал заупокойна молитва. Там намирали утеха и много от духовните му чеда. Всички мълчали. Опасно било да се говори. Но никой не можел да им забрани поне да казват: „Харен човек беше!“. Но само толкова.
Възмездието постигнало убийците. На новия кмет на селото се родило ненормално дете. А той и другите нови управници много пречели на вярващите. Заблудата била голяма. Искали да затворят църквата. Отец Любен преживял много притеснения.
Милан не се уплашил. Той ходел и с новия свещеник да ръси из селото. А това плашело неверниците. С кръста Христов и светената вода се прогонват злите сили, а убийците оставали „сами с гузната си съвест“.
Още повече се озлобявали. Гонели вярващите и в това като че ли намирали временен покой. Като раздавали брашно от общината, на Милан не се полагало, защото ходел със свещеник Любомир да ръсят из селото, докато още не било съвсем забранено.
Всички знаели, че отец Христо е светец на небесата и се утешавали с това. Дори разказват, че усещали присъствието му между тях. Той не умрял не само в спомените, но и в сърцата им. Укрепявал ги невидимо. Те имат свещеник – мъченик на небесата, който бди над духовните си чеда.
По спомени на: Милан Лазаров Спасов, Драган Николов Митев, Люба Златева от Рашка Гращица, предадени лично на 29 август 2009 г.
Спас Райкин, Проблеми пред българската емиграция. Проблеми на Българската Православна Църква. С., 1993, с. 22-23.
Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8
Рубриката води: Николай Джорев
Блогът на Ренета Трифонова 