70966281_436611830532370_779022984919646208_nРенета Трифонова

Братя и сестри!

Мисля, че трябва да си кажем няколко думи преди началото на Страстната седмица. Измина един напрегнат и пълен с разногласия Велик пост. Богословските дискусии са нещо прекрасно и аз винаги ще ги подкрепям, защото смятам, че по този начин се гради жива и критична маса от християни, които търсят, искат, дерзаят, четат, образоват се. И това е правилният подход към вярата – тя трябва да стане начин на живот и да обземе цялото ни битие. Това съпреживяване обикновено се случва чрез търсене, а често и чрез съмнение. Днес ще тръгнем от Възкресението на Лазар, ще преминем през Страстната седмица, ще стигнем до Възкресение Христово, а след това и до Томина неделя.

Съмнението често храни вярата, съмнявали са се и са търсили дори светците. То присъства в живота ни дори не само като следствие от греха, а от търсенето на Бога, от жаждата да Го откриеш и намериш непременно, и да го откриеш така, че повече да не се отделиш от Него. Съмнявал се е ап. Тома, съмнявали са се галилейските рибари при езерото, съмнявал се е ап. Павел по пътя за Емаус, съмнение и страх сковава и ап. Петър, когато му казват в Гетсиманската градина: „Да не си и ти от Неговите ученици?“ Съмнението е вид критичност, вид търсене и опит да се познае възможно най-пълно Бога. Но не за това ми е думата.

Исках да ви кажа, че съмнението и търсенето не вредят, напротив, те подтикват христяните да се образоват, да  бъдат критични и най-важното – да избягват суеверието, защото то винаги може да замести вярата, особено ако тя е сляпа и безпросветна – обикновено така се получава. Затова съмнението в човека е нещо нормално за неговата природа: „Съмнението е „постоянен спътник” на човека по пътя му към вътрешно преобразяване. И опитът на светците е ярко свидетелство за това. За тях съмнението е не просто реалност, а и важно вътрешно състояние. Най-добре го е казал преподобни Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!” (тук)

Затова съмнението е част от вярата. Можеш да се довериш на Бога изцяло, дори когато изпитваш съмнение, че Той те чува и че едва ли ще ти протегне ръка, защото са големи и многобройни твоите грехове. И аз искам да се обърна към моите приятели християни и богослови и да ги попитам – защо се съмнявахте, че имаме доверие на Бога и че не Го обичаме? Защо си мислехте през цялото време на богословските ни спорове, че ние, като ваши братя и сестри, не бихме Му се доверили, не бихме Му предоставили себе си изцяло, целия си живот, нима се усъмнихте, че нашата вяра е толкова слаба? Как сме били досега в Църквата, нима не сме всички заедно една Църква? Не беше ли до вчера така? Беше, и още е. Ние още сме всички заедно и още се причастяваме с вас от една Чаша – да даде Бог така да бъде и в бъдещия век!

Но думите, с които исках да се обърна към вас съдържат и известен упрек, макар и с любов, защото ето, независимо на каква позиция сме били в спора, Бог за нас е един, Христос е за всички ни център на живота и на вярата ни. И аз мисля, че както Бог ни приема, разбира и обича всеки един от нас, като уважава нашата различност, така трябва да правим и ние – да се уважаваме един друг и да приемаме различността на другия. Всеки от нас е единствен и неповторим в Божиите очи – така се раждаме и така си отиваме от този свят. Така Бог ни приема и след нашата смърт за възкресение и вечен живот. И днес, когато Лазар възкръсна и Христос тръгва за Йерусалим, когато предстоят страстни дни, кръст и Възкресение, искам да ви кажа – нека не Го разпъваме повече. Всички сме изгубени овци от Дома Израилев и Добрият пастир търси всеки от нас. Греховете ни са достатъчни и нека всеки да отговаря за себе си пред Него. Христовите думи са за всички ни, и за мен, и за вас и са винаги актуални: „Кой си ти, че съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римл. 14:4).

Всякакви обвинения един към друг, особено сега, в тази тежка обстановка, когато не знаем утре как ще се събудим, са напълно излишни. Не смея да съветвам и нашите пастири, те знаят най-добре как да се държат един с друг, но ми се струва, че това важи и за тях: отци, вие служите на една Трапеза, причастявате ни с едно Тяло и една Кръв, за вечен живот в Царството Божие. Надяваме се и вярваме, че всички ще бъдем там заедно, и всякакви обвинения в ерес, в богохулство, и в какво ли още не, са недопустими и разкъсват Тялото на Църквата. Ние трябва да можем не само да говорим един с друг, но и да се разбираме, да уважаваме мнението на другия, защото по какво ще познаят другите, че сме Негови ученици?

Желая на всички вас светли Възкресни празници и ви моля и напомням и на вас, и на себе си – колкото и да сме различни, колкото и да не можем да постигнем съгласие заради своите възгледи, пред едната Чаша и пред Божиите очи сме равни. Пътят до Голгота трябва да извървим заедно, за да се зарадваме и заедно в радостта на Христос! Прощавайте и честит празник!

Възкресение Лазарово

 11 април, 2020 г.