1526500045004_1

Митрополит Антоний Сурожски

Радиобеседи в религиозната програма на руската служба на ВВС, 1984 г.

Първа част

Темата на моите беседи е как човек може да бъде християнин далеч от храма. Веднага ми идват наум разкази за живота на първите християни. Те са били твърде малко на брой, разпръснати из цялата Римска империя; започват гоненията, било е опасно дори да се събират, понякога и невъзможно. Затова когато поставяме въпроса дали може оформила се извън храма група християни, без да участва в богослуженията, да израсне във вярата, в познанието на Бога, да стане цялостна общност – най-просто от всичко е да се обърнем към християнското минало.

Какво характеризира християните, кое ги отличава, кое ги прави по своему единствени? Това е, че хора от най-различен произход, от различни обществени съсловия, с различно образование, с различна култура, различни по националност, говорещи различни езици; хора, които никога не са и помисляли, че могат да се срещнат заедно на някаква обща основа, са намерили тази обща почва чрез общата си вяра, повярвали са в Господ Иисус Христос. Ние търсим общуване помежду си и се стараем да го осъществяваме на различни равнища в живота. А първите християни дори и не са могли да си помисля за това, да търсят такова нещо е било невъзможно. Единственото общо за тях е била тяхната вяра, това, че всички – всеки по своему – са срещнали Господ Иисус Христос, признали са в Него своя Бог, своя Спасител, Господаря на своя живот и са Му отдали всичките си душевни сили, малки или големи – но изцяло, докрай.

В онези времена вярата е била не система от богословски или философски възгледи, а плод на срещата с живия Бог; вярата била отдаване на целия живот, била доверие и вярност докрай към Христа. Тази вярност се е изразявала във всичко: в чистотата на живота, в новия начин на живеене. Да си спомним какъв човек бил св. ап. Павел – гонител на християните, а след това станал един от най-пламенните проповедници на Евангелието. Ето как той вижда кое пречи на човека да се нарече християнин, кое го прави недостоен да бъде християнин. В пета глава на своето Послание до Галатяни св. ап. Павел пише: Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свали, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива. А когато става дума за плодовете на Духа, т.е. какви плодове могат да се родят в човешката душа, докосната от дара на Светия Дух, от действието Божие, какъв трябва да е християнинът и кое у него е достойно както за самия него като човек, така и за Бога като негов Господ, Творец и Спасител – ето какво четем в същото послание: А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.

Ето това са качествата, на които трябва да обърнем внимание, ако искаме да бъдем християни. Да си християнин означава да си човек, от когото Бог не се срамува. Такъв човек внася светлина в света – там, където всичко е потъмняло; внася надежда – там, където има само отчаяние и безнадеждност;  любов – където има скръб, безразличие, ненавист, кавги, завист, вражда, разпри, раздели. След като е очистил своя ум от недостойни мисли, своето сърце от скверни чувства, този човек внася в живота чистота, изключва от него всичко, което би го опозорило, което би опозорило името християнин, а в крайна сметка – и Бога. Св. ап. Павел пише: заради вашето поведение се хули името Христово. Това се е случвало тогава, но това се случва и сега: пиянство, безчинство, прелюбодеяние, блудство, нечистота, сквернословие, завист, гняв все още се наблюдават сред християните, което означава, че хората, които живеят с такива чувства и действат така, не са християни по своя живот. Ето с какво всеки от нас трябва да започне: не да се пита далече ли е църквата или близо, често ли отиваме там и какво получаваме от нея, а да си зададе въпроса: какъв съм аз самият, какви сме ние самите – Христови ли сме или не сме Христови? Живеем ли по законите на Божията правда или позорим Божието име и своето име на християни?

По време на войната ми се налагаше много дълго да живея далеч от храма, а както и други знаят, това е твърде мъчително. Но аз открих нещо много ценно в това принудително състояние. Оцених Църквата, храма, общата молитва по-иначе. Закопнях за богослужение, за обща молитва. И когато после отново стана възможно да бъда в храма, аз се молех така задълбочено, с такава жива сила, както не съм се молил преди, когато беше достатъчно да измина няколко преки улици, за да се озова в мъничката руска църква, недалеч от дома ми. Затова трябва да възпитаваме в себе си любов към богослужението, готовност да бъдем християни всеки ден, всеки час, при всички обстоятелства, ревност към църквата и радост, че сме посланици Божии. Такъв е смисълът и на думата „апостоли“. Ние сме свидетели. Такъв е смисълът на гръцката дума „мартирион“, която се превежда като „мъченик“, но поначало значи „свидетел“, като се набляга върху нашето свидетелство, което трябва да бъде явно, смело. И за да принесем на другия неизказаната радост на вярата, трябва да бъдем готови, подобно на Христос, да пострадаме, а ако е нужно – и да умрем.

Но не от всеки се изисква това и не за това ще говоря сега. Ще говоря как нашето свидетелство достига до другия човек. Всеки може да намери вярата, както и аз я намерих – чрез чудото. На вяра можем да се научим с четене на Евангелието, вярата можем да намерим при среща с жив човек, който е като нейн светилник, от който тя се разпръсква и свети. Вярата можем да намерим в бездната на отчаянието, когато, познали пълната несигурност на всякаква човешката помощ, възкликваме: да, от човешка гледна точка не остана никаква надежда, но все пак надеждата не умира. В мен гори духът ми, надеждата ми е много по-силна от отчаянието, а надеждата не лъже: тя е живият Бог…

За пръв път християните са се нарекли с това име в Антиохия*. Нима само за това, че са били представители на една не голяма тогава, незначителна, странна, гонена, отхвърлена секта, родила се сред евреите? Разбира се, не! Не биха ги забелязали, просто биха минали покрай тях. Но не е могло да останат незабелязани, защото в тях е имало нещо, което хората от онова време дотогава не са срещали в никой друг. Тертулиан пише в свое послание до римския император: Помислете, около нас всички говорят: „Как се обичат тези хора един другиго!“ – с такава любов, каквато в езичеството никой не е познавал, не е срещал … Разбира се, и в езичеството хората са се обичали ден друг; родителите са обичали децата, децата – своите родители, приятелите – своите близки, мъжът и жената – взаимно. Но ето, появява се група хора, в които живее любов от съвършено друго естество, хора, способни да обичат враговете си, да обичат гонителите си, способни посред мъченията да се молят Бог да даде спасение на мъчителите им, както Христос, когато са Го разпънали, се е молил на Своя – и нашия! – Небесен Отец, казвайки: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат…

Ето такава любов е открил тогавашният свят сред християнската община; но такава любов може да бъде открита и у всеки човек. И разбира се, не е нужно той да е мъченик, да е преследван и разпнат, да е гонен, за да възсияе неговата любов над всичко. Кой от нас не е заобиколен от безразличие, от недолюбване, от клевети? Кой от нас няма врагове, които му желаят злото, които искат да му отнемат нещо, дори най-скъпото: да отнемат свободата ни, да отнемат работата ни, жената и децата ни, съкровените неща!… И ето първото качество на християнина: способността без гняв, без ненавист да погледна този човек и да каже: Господи, прости му, той не знае какво върши… И много повече: Боже, спаси го! Аз живях в тъмнина, Ти ме спаси, Ти ме изведе на светлина. Аз също бях такъв безумец, както и този – Ти ми даде небесен разум, не земен… Ето за такава любов у първите християни са говорили езичниците около тях. Вече споменах какъв е бил техният живот, говорих за чистотата, правдата, достойнството на живота им. И тук стигаме до самата същност: да обичаме враговете си, да ги обичаме не за да избегнем тяхната ненавист, а за да може нашата любов да ги обнови, да ги направи други, не непременно християни по вяра, но хора в истинския смисъл на думата, защото ненавиждащият, завиждащият, враждуващият – не е човек, той даже не е на равнището на животното, той е диво същество. Нашета роля е в способността ни да обичаме именно с такава любов, която да възроди в другия човешкия образ.


Има старо повери, че никой не може да се освободи от греха, от старата неправда, ако не види в очите или в лицето на поне един човек сиянието на Вечния Живот. Мисля, че именно това е поразявало всички при срещата им с християни. Има един разказ за смъртта на първомъченика архидякон Стефан. Зарази вярата му са го убили с камъни, а свидетелите казват, че лицето му сияело като слънце: от радостта, от вярата му – да, но и от още нещо: от сиянието на Вечния Живот.

Неведнъж съм си задава въпроса: как става това? По какъв начин лицето на човека може да просияе? Всички знаем как засиява човек от радост, от любов към някого, как лицето му съвършено се променя когато срещне любимия човек, как светват очите му. Но мисля за онова, другото. Струва ми се, че трябва има нещо друго, по-властно, по-силно, което е поразявало хората при срещата им с християните. И аз веднъж в своя живот го видях с такава яснота, с такава сила, че никога не мога да го забравя. Тогава бях на седемнайсет години. Отидох в църква, където никога по-рано не бях влизал. Тя се намираше в едно подземно помещение, дълго я търсих и закъснях, службата беше свършила, хората вече се разотиваха. Сред последните по стъпалата на някогашен подземен гараж, където се помещаваше тази църква, се изкачваше широкоплещест висок свещеник. Когато го погледнах в лицето – просто онемях: никога по-рано не бях виждал такава съвършена вътрешна хармония, която излъчваше светлина. На лицето му нямаше усмивка – той не ме и забеляза, нямаше екстаз, нямаше възторг. Имаше само най-дълбока вглъбеност и нещо, което сияеше в него отвътре: не с материална светлина, а с някакво вътрешно сияние. Помня как тогава се приближих към него и казах: „Не ви познавам кой сте, но искам да ив помоля да станете мой духовен отец“. След това в течение на единайсет години, до неговата смърт, той беше моят духовник.

Мисля, че нещо от този род е ставало и с езичниците, когато са срещали християни, хора, вглъбени в себе си, цялости, всичките сили на които са имали свое средоточие, хора с вътрешна хармония, т.е. – хора очистени, изцелени. И ето тази цялостност, която събира в едно всичките сили на ума, волята и сърцето, всичко, което човекът притежава, в едно средоточие, в способност за действие, несъмнено е стигала до съзнанието на езичниците, така че те да виждат в християните хора от друго естество.

И действително християните са хора от друго естество. Нашата същинска родина е Царството Божие. На земята ние пребиваваме като Божии посланици; животът ни, както казва св. Ап. Павел, е скрит с Христа в Бога, ние изцяло сме потопени в тайната на общението с живия Бог; Който е и нашият Създател, и нашият Спасител, и нашата любов, и нашето изцеление, нашата радост и нашето единство. Ето какво другите хора са виждали в християните. Това ги е озадачавало, те питали себе си, а после – и тях: откъде го има това у вас? Кои сте вие? Защо сте радостни, когато наоколо всичко е така мрачно? Защо сте безстрашни, когато всичко наоколо е така страшно? Защо живеете такъв чист живот, след като е толкова лесно да живееш нечисто, а всички сме съсипани, след като умовете, сърцата, волята и плътта ни теглят в различни посоки и разкъсват нашата цялост – за какво става дума? Защо когато вие идвате, изведнъж наоколо настъпват мир и тишина? Как става това?…

Християните навярно са можели да отговорят така, както аз сега ви отговорих – с примери. Дойдоха веднъж при мен двама души. Те бяха се скарали, враждуваха и все търсеха случай да си наговорят един на друг всичко, каквото мислеха, да излеят целия си гняв, да излеят цялата отрова, която беше се натрупала в душите им, и решиха да направят това в мое присъствие с надеждата, че няма да позволя единия да прекъсва другия, така че да могат всичко да си кажат, цялата злоба да излеят. Те започнаха. Слушах и чувствах, че не мога да ги убедя, че враждата разрушава тях самите, че единственото спасение за всеки от тях е примирението с другия. Обхвана ме почти отчаяние (тогава бях млад духовник, случи се преди трийсет и пет години). Изведнъж ми дойде мисълта как Христос в Евангелието заповядва на вятъра, вълните и бурята да утихнат, те замлъкват и притихват. Тогава се обърнах към Христос: Господи, не мога нищо да направя – Ти ела и кажи думи за мир, а аз ще бъда с Тебе, ще се моля Ти да бъдеш сред нас и да извършиш чудо… Помня, седях и мислено си казвах: Господи! Бъди с нас, дай ни Твоя мир, който никой друг на земята не може да ни даде… Изведнъж забелязах, че спорът започва да утихва, че горчивите думи престанаха да раняват другия и в един момент двамата заговориха дали вече не е време да се помирят, да изоставят безумието и да се обърнат към нещо по-разумно.

Ето това е мирът, който християните вероятно са внасяли навсякъде, където са отивали, посредством своята вяра, духовна храброст, вътрешна тишина и любов. Ето кое никой не може да ни отнеме. И затова не е нужно да вървиш и да казваш: „Аз съм християнин!“ – просто трябва да бъдеш християнин. Всеки от нас трябва да се стреми към това, а с Божията сила може и да го постигне, защото, както казва св. ап. Павел, силата Божия в немощ се познава; тя е като вятъра, който може да надуе платната и да прекара през бурното море и най-тежкия кораб. А на друго място той казва: всичко за мене е възможно, щом ме укрепва Господ Иисус Христос. Но трябва да започнем отвътре, без да се грижим за нищо външно.


Опитах се да очертая нравствения образ на християнина, онзи образ, без който човек въобще няма право да се нарича християнин. Сега искам да кажа нещо за това как християнинът, откъснат от храма, може да води истински духовен живот. Духовен живот не означава само да посещаваме богослужения и да бъдем членове на някоя, макар и много жива, християнска общност. Той се изразява в дълбокото, откровено, искрено общение с живия Бог; а това се постига чрез изпълняването на Христовите заповеди, чрез живот, който ни прави християни на практика, не само на думи, а също и чрез молитва. Сега ми се иска да кажа няколко думи за ролята на молитвата в това наше усилие.

Молитвата не се изразява в повтарянето на чужди думи, а в желанието ни, както казват древните писатели, да бъдем с цялото си сърце и с целия си ум единни с Бога, т.е. да се стремим към Него, да жадуваме среща с Него и най-вече, доколкото това зависи от нас, да бъдем с Него докрай правдиви и искрени. Затова молитвата не се изразява само в снабдяването с молитвеник, или в научаването, в запомнянето наизуст на готови молитви; молитвата се заключава преди всичко в умението да предстоим пред Бога. Това ще ви се стори или безкрайно сложно, или удивително просто. Предстоенето пред Бога, обективно казано, е много просто нещо. Бог е вездесъщ, няма място, няма ситуация, които да ни отделят от Него; нито работата, нито обстоятелствата, нито хората могат да ни откъснат от Него. От нас зависи съзнателно, с цялото стремление на ума и сърцето си, да стоим пред Него. Когато сутрин станем, можем да започнем деня си, заставайки за миг пред бога, без дълги молитви, със съзнанието, че току-що събудили се, сякаш сме възкръснали за живот от смъртта. Защото между съня и смъртта има много голямо сходство. Ние лежим без възприятия, нямаме никаква власт над себе си, не разбираме какво става наоколо. Подобно е и при смъртта: що се отнася до тялото ни (не до живата душа, която застава пред Бога, а само до нашето тяло), ние като че ли потъваме в забвение. А когато се събуждаме, сякаш излизаме от това забвение, дори може да се каже – от небитието. Нямало ме е на земята – и изведнъж встъпвам в новия ден. А този ден е също различен: настъпващият ден никога в историята на света още не е съществувал. Дните са неповторими, всеки ден е нов, той се простира пред нас като покрита със сняг равнина – чиста, недокосната, без човешки следи, без стъпки от нозете ни; и ето този нов човек, който съм аз след съня си, встъпва в новия ден… Ако помислим, това е съвършено изумителна среща: аз влизам в деня, който никога в историята не е бивал, а този ден аз мога да направя добро или зло, мога да бъда човек или звяр, мога да бъда достоен или недостоен, мога да живея за радост на хората или да им донеса мъка, мога да израсна или, напротив, да стана още по-нищожен, отколкото съм бил вчера… Нека само помислим за това няколко минути: ето, излизам от дълбините на съня и влизам в този ден, нека да се обърна към Бога и да кажа: Господи, благослови ме да вляза в този ден и благослови този ден за мене! Нека всяка среща, всеки човек, всяка дума да бъдат изпълнени със съдържание, което да бъде чисто, достойно за моето човешко величие и за Твоето величие, Господи; и нека всяка моя дума, всяко мое действие да допринася за доброто, за правдата за красотата на живота.

Сега искам да кажа по какъв начин вечер, когато денят е завършил, можем да застанем пред своята съвест и пред Бога, пред живота си, преди да встъпим в нощта, в забравата, преди да потънем в сън.

Денят, който ни е бил даден, сме запълнили с всичко, с което сме успели. В този ден сме направили добро и зло, нещо сме провалили, нещо хубаво сме създали; на някого сме доставили радост, някого сме огорчили; на един сме помогнали, на друг сме навредили; и онази снежна равнина, която е лежала пред нас в зората на деня, сега е белязана с нашите стъпки. Нека да погледнем и да видим извивките на своя път, защото рядко пътят ни е прав. И преди да застанем пред Бог, трябва да застанем пред собствената си съвест и да се запитаме: какво направих с този ден, който ми беше дарен; какво направих и със себе си през този ден? Станах ли по-благороден, станах ли по-достоен за името човек? Или обратното: унизих, опорочих себе си? Затова трябва да седнем и да помислим: да помислим честно, така, както понякога човек мисли пред прага на смъртта, защото никой не знае ще се вдигне ли след съня си от леглото и ли не. Ние заспиваме, но може вече да не се събудим на земята; очите ни могат да се отворят във вечността, когато вече ще е късно да мислим какво имаме да вършим – тогава ще трябва да застанем пред Бога във вечността със съдържанието на целия свой живот.

Нека всеки да помисли: какъв би бил пред своята съвест, ако знаеш, че смъртта е близо, че след няколко минути животът ти ще свърши и че разполагаш само с тези няколко минути, може и час или час и половина, за да направиш равносметка, да поправиш, което е поправимо; да викнеш, макар и само в намеренията си, макар и само с душата си, към онези, които си обидил: прощавайте! – или към тези, които дълбоко си обичал: прощавайте!… Това е много важно, защото пред Бога трябва да застанем в истина, не бива да играем на криеница с Бога, с Бога е невъзможно да се играе на криеница. И ето, всеки стои пред своята съвест и си задава въпроса: как постъпих през днешния ден с всяко обстоятелство, с всяка среща; какво направих със себе си?… Разглеждайки себе си по такъв начин, виждаш и доброто, и злото, най-често ги виждаш неясно; злото не е непременно зло, а е нещо смътно, някаква смесица от добри намерения и недобри постъпки – поради боязливост ли, поради леност ли, поради разсеяност ли, или просто защото е било по-примамливо да постъпваш не така, както ти е подсказала съвестта. Помисли над всяко нещо. И се покай…

Второ, трябва да си зададеш въпроса: ето денят свърши, разгледах го честно и добронамерено – сега искам ли да застана пред Бога?… Християнинът ней-често ще отговори, че как иначе – разбира се, че иска… – Но не, не иска непременно. Случва се от чувство за дълг и съвест да завършиш деня с молитва, с предстояние пред Господа. А после какво става? После човек се връща към обичайното, помолва се, ляга си, но вместо да спи, хваща книгата .И ако е честен, вероятно ще забележи, че книгата го увлича повече, отколкото молитвата към Бога, а това е страшно; то показва, че реално ние сме далеч от духовното здраве, от онази необходима вътрешна вглъбеност, за която говорих миналия път. Защо се случва така? А се случва постоянно. Помислете: колко често разни неща ни увличат повече, отколкото желанието да срещнем живия Бог? За тази среща и за вътрешната борба между нашите увлечения и Бога, Който мълчаливо стои, изоставен от нас, ще говоря в следващата беседа.

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005


* Деян. 11:26 – Бел. ред.