Наскоро една свръхдискредитирана и направо провалена политическа партия обяви, че приема курс към „Православна България“.
Това е ни повече, ни по-малко операционализиране, опростяване, инструментализация, политизация и в последна сметка – идеологизация на светата спасителна Христова вяра, която не е предизборна патерица, а Божествено откровение.
Пиша тези редове, защото просто не се търпи обществото да получава погрешни представи за Вярата, която автентично е съхранила и трансцедирала българското.
Направила е това с Човека изобщо.
Всъщност, не знам точно какво е Православието, но това определено не е. Православието е например…
Първото прекрачване през тесните врата на Храма (настрани), когато той вече не е нещо интересно, а дом за завръщане.
Да се завърнеш там, където никога не си бил.
Да се унесеш в стасидията на всенощно бдение.
Тишината, която говори.
Разпятието, което прегръща.
Сладката постна трапеза.
Милващата лекота на епитрахила, под който си коленичил за Разрешителна молитва след Изповед.
Радостта в покаянието.
Да имаш всичко, когато нямаш нищо.
Песнопение, което се издига в селенията под купола.
Да се умилиш от големите любопитни детски очи преди Причастие.
Семейство, което, окъсняло, бърза за Литургия с все децата, количките, повивките и залъгалките.
Когато отдавна неказвани и забравени молитви извират от сърцето и устата ти.
След много години да срещнеш в Църквата приятел от детските улични игри някога.
С духовник да си говорите за футбол.
Бъдни вечер със семейството.
Възкресният тропар в 00:00.
Бял гълъб, който те наблюдава с жълтото си око.
135 псалом в изпълнение на монашеския хор на Симонопетра, Атон.
Бистрата многолетна Богоявленска вода, съхранена в нарочна манерка.
Усещането, че си с Христос в Гетсимания и се молиш с Неговата молитва.
Огромните Му очи от Синайската икона Пантократор.
Детскостта у старците.
Поклонническите пътеки.
Параклисите в полето.
Надеждата въпреки всичко.
Да влезеш за малко и да останеш за цялата служба.
Приятелските разговори в притвора.
Кафето в енорията, което прераства във вечерня.
Когато от страниците светите отци ти говорят лично.
Дървеното кръстче на гърдите, патинирано от годините и изпитанията, прибрано в събран юмрук, подпрял челото, или докоснато с устни в милувка.
Да се връщаш с нафора за любим домашен, който няма сили да стане от леглото.
Да обичаш Бога и ближния.
Православието е всичко това и много повече. Един ден вероятно всички ще разберем. Един ден, когато вече няма да виждаме „смътно като през огледало“, а ще видим Бога „както Си е“.
Текстът е от личната страница на автора.
renetatrifonova.wordpress.com 