Александър Шмеман

Понеделник, 19 януари 1981 г.

Цяла Америка е прикована към радиото и телевизията в очакване да бъдат освободени заложниците… Удивителна страна – вече е готова всичко да прости и още утре да започне да помага на Иран.

Вчера със Серьожа имахме дълъг разговор за политиката. Стигнахме до простия и страшен извод, че никога в историята на света не е имало опасности, подобни на съветската … И ахвахме! Колко много хора на Запад не разбират това… Не разбират, че дестабилизацията – навсякъде и по всички посоки – е нужна на съветската власт по вътрешни, а не по външни причини и че именно затова е и толкова страшна…

Мъчително преписване и премисляне на моята глава.

„С избирането на Рейгън започна за първи път от десетилетия сериозен спор за „дясното“ и „лявото“, или казано по американската терминология спор между консерватизма и либерализма. Този спор, ако не е идеологически, то със сигурност е „светогледен“. Петдесет години подред – от времето на Ленин и после от Хитлер – всичко „дясно“ само се е защитавало, а инициативата, монополът на идеите, плановете и т.н. са принадлежали само на „лявото“. И ето че светът е като сепнат, след като внезапно е забелязал плодовете от „либерализма“: политическите, икономическите, моралните, духовните. Плодове, които могат да бъдат определени с една само дума – гниене. Плюс лицемерие, фарисейство, самодоволство. Оказва се, че лявото е успяло да отъждестви всичко „дясно“ с „неприличието“, глупостта и злото. Но ето че настъпва пробуждане… Самото изкореняване на либерализма, на ереста на либерализма, е вече само по себе си като свеж въздух.

Дано „десните“ разберат, че тяхната сила трябва да бъде не в триумфализма, а в смирението. В смирението на най-дълбинното възможно ниво, пред Божиите закони, в отхвърлянето – в духовното отхвърляне – на утопизма, на прометейството и греховния „оптимизъм“ във всички техни проявления, в отхвърлянето на онова дяволско „светът е наш и ние ще построим нов свят, който беше ничий, но ще стане на всички“. Уви, досега дясната риторика не беше по-добра от лявата.

В едно американският консерватизъм е по-добър от европейския. В него го няма обожествяването на държавата, както е, да кажем, при Де Гол (с какво само удоволствие произнасяше той „L`Etat“[1]). Няма я якобинската традиция. Но я няма и идиотската идея за „отмиране на държавата“, този „рикошет“ на якобинството. Държавата трябва да бъде на своето място – ни повече, ни по-малко от това. А това място – и това е много важно – не изключва задължението й не само да „администрира“, но и да вдъхновява (нейното „leadershep“[2]): не е случаен своеобразният „харизматизъм“ на президентската функция. В Америка президентът не е държавата (както е в Де-Головата конституция), той не е „l’ètat c’est moi“[3]. Той е вожд в доброто, а не в хитлеровското, тоталитарно значение на тази дума. Във Франция президентът действително е или нищо (както в Третата република), или всичко (както е в Петата). В Америка пък нито най-слабият, нито най-силният президент не може да стане нито „нищо“, нито „всичко“.

На Рейгън му се присмиват – бил играл в каубойски филми. Каубоят обаче е в неизмеримо по-голяма степен символ, светоусещане и възприемане на живота от един учен социолог от Харвард. Каубоят включва в себе си морала, тоест различаване между доброто и злото, природата (животните, конете, прерията…), красотата и уродството, помощта, справедливостта, вярата в силата на доброто и т.н. – тоест всичко онова, на което в Харвард се подиграват и като цяло ненавиждат (защото пречи на „научния анализ“ на обществото).

Картър също не беше „харвардец“. Но в известен смисъл беше дори по-лош (не в личен или морален смисъл). Той въплъщаваше в себе си друга американска традиция – пуританизма. Не е случайно, че толкова много от водещите либерали в Америка са синове на пастори (срв. Макгавърн), тоест носители на жестокото, на „законническото“ добро… За тях доброто не е присъствие, а отсъствие – отсъствие на греха. Те вярват: в не-пушенето, в не-пиенето, в не-блудстването и това свое най-скучно добро натрапват на света като негово спасение. Не е случайно, че именно при Картър американският патос на регулиране на целия живот по отношение на здравето, разбирано като не-еди-какво-си, достигна своята висша идиотска точка. Тези стотици бягащи по улиците хора! Тези безкрайни разговори за това какво е „полезно“ и какво „не“ и безсилието да се отиде по-далеч. Ще им докажат, че абортът е полезен и те ще започнат да го насаждат като евангелие, без да разбират, че служат на злото повече от проститутките и пияниците … Картър беше отживелица от онази Америка на „сухия режим“, дошла на власт само благодарение на Никсън и Уотъргейт.

Рейгън „каубоят“ съчетава в своя image[4] вярата в доброто с възможността за някакъв празник (реалност, абсолютно неразбираема за пуританизма). Това вече го имаше и у Кенеди, но лично. Идеологически той все пак си беше „харвардец“, тоест човек, научно проповядващ „уравниловката“, но от Олимп, тоест в пълно съзнание, че самият той не подлежи на никаква „уравниловка“, тъй като принадлежи към „елита“.

В Рейгън няма нищо от „Харвард“ и нищо от „пуританизма“ и аз съм убеден, че именно затова го и обикнаха – точно обикнаха. Кенеди го обикнаха заради гибелта му, но ако той не беше загинал със смъртта на млад герой, мисля си, едва ли щеше да постигне нещо. Никсън и Джонсън просто не ги обикнаха, тъй като самите те прекалено много обичаха властта и само властта, голата власт. Картър бяха готови да го обикнат (помня триумфалното му шествие в деня на инаугурацията на Пенсилвания авеню…), но само защото не го познаваха и „мислеха“, че е Рейгън.

А Рейгън го обикнаха. Дали обаче в неговия „образ“ (image) обичат самия него – това ще остане тайна. Тази тайна започва да се разкрива утре.

Превод: Борис Маринов

Източник: Прот. Александър Шмеман „Дневници“, София, фондация „Комунитас„

[1] „Държавата!“ (фр.).

[2] Водителство, „умението да поведе след себе си“ (англ.).

[3] „Държавата, това съм аз“ (фр.).

[4] Образ (англ.).