„Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, изпитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен и е възкръснал в любовта“.
Отец Харалампос Пападопулос
Отец Харалампос Пападопулос се интересува от синтеза между богословието и психологията. Той провежда беседите си и пише книгите си, обръщайки се към хората, които живеят тук и сега, но търсят бъдещия живот в Христос. Съвременният християнин има проблеми – със себе си, със семейството си, с работата, с всичко, което може да притесни и затрудни един човек днес. Но той има и Приятел – най-големия, най-силния, най-кроткия и същевременно най-могъщия и най-любящия: Христос. С Него всеки проблем би бил разрешен и нищо в живота ни не може да бъде толкова трудно, колкото си мислим, че е.
„Създали сме цивилизация на нещастието“ – казва о. Харалампос в една от беседите си, и това действително е така. Съвременният човек не е щастлив, защото е изгубил представа за духовния свят. За него този действителен невидим свят стана нещо като „извънземно“ измерение, което е съществувало някога, но да се говори за него вече „не е модерно“. Затова човекът днес живее модерно и нещастно. Всичко, което го заобикаля, е лъскаво и красиво, но е изкуствено и ненужно за душата, затова поражда у човека едно често срещано състояние – да иска да има всичко, което не му е нужно, за да задоволи вътрешната си празнота, в която Бог е отредил Своето място. Защото, когато Бог то няма, в човешката душа е празно (и „отворено“) – за проблеми, болести, нещастия, неуспехи…
„Науката за душата“ и съвестта
Много хора, изгонили Бога от сърцата си, търсят упование и утеха в нещо друго – те отиват пир психолог; който да им каже какво й има на душата, защо тя така страда и е притеснена. Но психологът трудно може да се справи сам, без Бога, защото, ако психологията е „наука за душата“1, то Бог е Този, Който ни е дал душа. От това следва, че „науката да душата“ би трябвало да засяга и Божиите действия в човека, а на съвременните хора, за които вярата е отживелица, е трудно да се говори за Бога така, както се говори Божието слово на вярващия човек. Но когато се заговори с езика на психологията и с нейните похвати пред невярващия или пред разколебания във вярата си човек, думите стават разбираеми и духовник, който говори за терзанията на душата през призмата на психологията и богословието, може не само да помогне и успокои човека, но и да го доведе до мястото, което е лечебница за 2душата му – Църквата.
Отец Харалампос споделя: „Нямаме отговори за всичко, понеже ходим на църква. Нито знаем всичко, понеже сме „духовни“ хора. Напротив, трябва да се научим на мълчание“. Чрез принципите на психологията, съчетани с вярата в Бога, той се опитва да доведе човека отново до неговия Създател, до неговия най-голям Приятел, до Този, Който Единствен може да му помогне в пълнота: „Само Бог може да слезе толкова дълбоко в човешкото сърце. Една тайна може да се разбере от друга висша тайна“ – казва той, също както и Христос: „Синко, дай Ми сърцето си, а всичко останало Аз ще ти го дам, защото в сърцето на човека може да се помести Царството Божие.“
Когато човекът се опитва да очисти сърцето си от всичко излишно на този свят, тогава Христос може да влезе в него и да го изпълни. Единственото, което трябва да Му дадем, е нашата любов. Да дадем любов, за да получим любов. Няма друг начин да изцелим греховете и недъзите си. Ако освободим сърцето си от примките на този свят, Бог ще влезе в него и ще го изпълни със Своята любов – това са постигнали светците. И ние можем да го постигнем, само трябва да поискаме. Грехът е болест и тя трови човешката душа и тяло, причинява нещастия и болка – духовна и физическа. Греха може да излекува само Бог, но за да Го допуснем до себе си, трябва да се очистим от всичко излишно и да Му „направим място“.
Твоето „аз“
Съвременният човек рядко се замисля и за това, че първото стъпало към разрешаването на един проблем е наличието на съвест3. Човешкият живот е немислим без нея, защото тя е проявата на Бога у човека. За да излекува душевните си терзания, човекът трябва да се обърне към съвестта си – така ще намери отговорите на много от своите проблеми. Съвестта е свързана с гордостта, а гордостта е в основата на всеки грях и всяка болка. Отец Харалампос често използва този похват – говори на читателят първо лице, обръща се пряко към него и му задава риторични въпроси, опитвайки се да пробуди съвестта в онова горделиво „аз“, което често ни причинява най-голямата болка: „Зная, че много пъти се почувства предаден. Не от мъжа си или жена си, нито от най-добрия си приятел, а от някого, който те е наранил по-силно и дълбоко. Да, от твоето „аз“. Трагично. Жестоко… Този звяр е твой. Колкото и да те дразни, е твой. Това грозно лице е твоето и то е „ти“, не само „то“, а „ти“ и „то“. Заедно с толкова други противоположни елементи в теб, където всички заедно конституират твоя характер. Виждаш, че не всичко е само светлина, но за щастие – и не само мрак.“
Твоето аз… Аз-ът на точно тази заспала съвест, която създава житейските проблеми, заради които много хора идват в Църквата и търсят помощ, но често не успяват да разберат и да приемат, че Църквата е място не само за праведници, а най-вече за грешници: „Светци стават не безгрешните, а онези, които са издържали да видят своите грехове“ – казва отец Харалампос. И въпреки че животът е такъв, какъвто е, с всички негови клопки и неизвестни, християнството е религия на любовта и радостта и ние идваме в храма не само да се излекуваме от греха, но и да се зарадваме: „…едно е да преживявам скръбта си като събитие на изпитанията и проблемите в живота, а друго – да отъждествявам християнския живот с тъжни и мрачни лица“ – казва отец Харалампос.
Кръстът
Да си християнин не е лесно, но е радостно, макар че всеки християнин носи своя кръст. От беседите на отец Харалампос може да се разбере, че християнството не е само радост, но и сладка болка: „На Кръста болката стана връзка. Невероятно избавително е да можеш да превърнеш тази своя вътрешна борба във връзка. Да можеш да изпитваш болка, да чувстваш вътрешна борба и едновременно да се оставиш на любовта. Да не забравяме, че най-голямата болка е въпросът Защо? По отношение на самата болка. Когато преобразиш това страдание във връзка, тогава се избавяш“.
За светците и светостта
„Светостта е прозорец, за да могат тези, които искат и желаят, да видят Царството Божие.“
В книгата отец Харалампос обяснява светостта не само като начин на живот и екзистенциално битие, но и кат опит, като пример, като близост, която ни е необходима, за да разберем, че всички светци, преди да се изкачат на най-високото място по стълбицата на добродетелите, са падали и ставали заради своите грехове. Светците са пример за това, че всеки може да тръгне по тази стълбица и да стигне до нейния край, стига да разбере това което са разбрали и те, още преди да станат светци – че единствено нужното на човека е Христос. Той е Този, който преобразява човешката природа и превръща всеки, който Го иска, в друг, нов човек – такъв, какъвто може да живее не само в близост до Бога, но и във Бога. Може би оттам произлизат всички жизнени проблеми на съвременния човек – след като той е изгонил Христос от своя живот, са си отишли мирът, любовта, надеждата, светостта и щастието и са отстъпили място на депресията, нещастието и неудовлетвореността от живота. И всичко това – заради липсата на Христос в нашия свят. А тези, на които се надяваме и които молим за застъпничество, защото носят Христос в себе си, са светците: „Единственото, което светецът знае – казва отец Харалампос – е мощното присъствие на Христос в него. Той чувства вътрешно приемане от Бога. Една прегръдка, която не го съди, а само го покрива от мраза на този свят.“
По същия начин, по който говори за светците, отец Харалампос Пападопулос обяснява и смисъла на връзката между християнското сърце и душа и Бога – ние имаме Христос в себе си, когато изцяло Му се доверим. Това е първото стъпало към духовното израстване – да се научиш да имаш доверие на Този, в Когото вярваш и очакваш да те спаси от бедите и злините на този свят, от греха. Светците са имали пълно доверие на Бога дори и тогава, когато са падали в изкушения и са имали изпитания. Не са търсили отплата и за помощта си към ближните – правили са го от любов към Христос.
Отецът дава отговор и на въпроса „Защо да бъда християнин?“. Какво се очаква от един християнин?
„Християнското сърце не отброява какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Християнската душа не се чувства себеоправдана и нарцистично съвършена в замайването от своята добродетел и религиозното си оправдание. Християнинът не е оправдан, а любящо спасен. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения… Раян не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определи моето вечно насищане. Колкото и да заявяваш, че си духовен човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят твоята вътрешност.“
Това означава, че един човек става християнин по своя воля, защото обича Христос, а Той му отвръща с неизмеримо по-голяма обич, като му дарява мир, радост и свобода.
Свободата, съвършенството и любовта
„Свободата означава да се освободиш от чуждия порицателен поглед, но повече от ужасния палач, който носиш в себе си и който постоянно те покосява в мъченията на твоето сърце.“
Християнството е свобода. Няма по-свободен човек от християнина и тази негова свобода го прави единствен и неповторим в Божиите очи. Бог е съвършен и обичащ. Той уважава и цени в нас свободния избор. Ако искаш да се доближиш до Бога, трябва да го направиш сам, по своя воля. Ако искаш да направиш крачка, Бог ще ти помогне, но трябва сам да прекрачиш. Да имаш решимостта да поискаш. И когато влезеш в Църквата, не очаквай съвършенство ,очаквай грешни и паднали хора, дошли да търсят спасение. Това се отнася за всички – и за миряните, и за духовниците. Ние понякога имаме погрешна представа за духовните лица и ги идеализираме излишно – те са грешници като нас самите. Затова и отецът предупреждава за опасността, че е възможно вместо нашият духовник да ни бъде помощник по пътя на спасението и извършител на църковните тайнства, да търсим и да видим в него единствено църковния гуру, върху когото да преекспонираме своите очаквания: „Не очаква да намериш безгрешния и съвършен духовник, защото той не съществува. И там, където мислиш или са те убедили, че си го видял, бягай далеч, не ти е нужен. Това е психологическа „патерица“. Съвършенството принадлежи само на Бога.“
Много хора, които имат свое страдание, в отчаянието си влизат в Църквата и търсят земната справедливост, за която жадуват. Отец Харалампос напомня: „В църковния опит справедливостта не съществува така, както я знаем в света. Божията справедливост е парадоксална. Защото Бог има не справедливост, а милост. Облегни се върху несправедливостта на Бога, която е Неговата любов, казва св. Исаак Сириец“.
За обличането на нашите пороци в добродетели
„Уморихме се от мнимостта. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено“. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени“ битки. От всички онези, които използват Църквата, за да формират някакъв духовен профил, за да си подсигурят усещането за сила, което не са намерили в света. От онези, които се опитаха да покрият своята агресивност с одеждата на зилота и православния „борец“.
Отец Харалампос говори за една изключително опасна тенденция в Православната църква днес, която е опит за подмяна на етоса на християнството и води до ерес и разкол – опита на мнозина православни християни да „спасяват“ Църквата и Православието. Това са хора, живели в семейства, в които Бог е липсвал или е бил заменен с фалшива идеология. Такива хора, с неизлекувани душевни рани, които тепърва откриват Бога, не са готови да Го приемат със смирено сърце, защото неизлекуваната гордост търси промяна, но не иска да се промени. Тя вижда в Църквата място за изява на идеологията, която й липсва, националната идея, на която се е осланяла досега, и всичко друго, което е превърнала в идол, но не и своето спасение. Такива хора мислят, че вместо да се спасят в Църквата, ще спасят нея и ще я пазят от нейния враг. Обикновено се оказва, че врагът – това е гордостта ни. Бог е Глава на Църквата, Той има грижата за Нея и ни обеща, че „портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18). Нашата грижа е единствено тази – да влезем в Църквата като в кораб, който да ни спаси от бурите на грешния и паднал свят, а Кормчията Христос знае в каква посока да ни отведе. От нас се иска само да Му имаме доверие. „Всичко е път. Правилното те води до грешка и грешката – до правилното. Когато губиш, тогава намираш, и когато умираш, тогава възкръсваш. Затова разбери, че съществува Някой, Който не те наказва за твоите грешки. Който те обича безкрайно в твоя грях, крах и падение. Който те държи в обятията Си тогава, когато нямаш сили да се вдигнеш на нозете си. Разбери, че отвъд правилното и грешката, доброто и злото, стои Любовта.“
Цитатите в текста на от книгата на отец Харалампос Пападопулос „Всеки край е едно начало“
Вижте още: Блог за отец Харалампос Пападопулос
–––––––––-
1 На гръцки език (психи), означава „душа“, а (логос) – слово, наука, знание. Съответно – „психология“ означава буквално „наука за душата“.
2 Старец Йероним Егински, „Бог – средство или цел?“, http://www.zadrugata.com
3 Съвест – определението за съвест е: потребността на човека да носи отговорност за своите постъпки. В християнството съвестта е проявата на Бога в човека, тъй като тя изисква спазването на моралните и етични норми на обществото, а при нарушаването им човек чувства психологически дискомфорт. За християнина тези норми са Божиите заповеди и евангелският закон за любовта.
renetatrifonova.wordpress.com 