Преп. Софроний (Атонски)

Всеки човек, който истински търси спасението, трябва да премине през опита на богооставеността. На моменти тя може да бъде толкова силна, че и кратките мигове да ни се стоварят като вечност. Такива гранични състояния не се дават често на подвижника. В умерена степен това изпитание на вярата може да ни съпътства дълги години през втория етап на духовния ни живот – тогава, когато християнинът промислително търпи отслабване и дори отдалечаване на първоначалната благодат. Дълбокият смисъл на това неизбежно изоставане от благодатта е да се даде възможност на човека да прояви свободата и верността си към Бога.

Но как да не се отчаеш, когато нито една твоя молитва не достига ухото на Всевишния? Колкото и укрепнал да е човек от дългогодишното живо общуване с единствено истински Съществуващия, състоянието на изоставеност от вече възлюбения Бог довежда духа до мъчително недоумение: какво всъщност е ставало досега с мене? Нима Бог такъв, какъвто съм Го познавал, може да се отдалечи дотолкова, че нито един вопъл на наранената ми душа да не стига до Него? Подобни мисли объркват и разколебават ума. А окончателният отговор може и да не дойде скоро.

Едва след като познах в моя собствен опит, че Христовите заповеди по своята същност са проекция на божествения живот в земен план, проумях думите на Господа: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5). През онова тежко време, когато всичките ми усилия да живея според евангелското учение се проваляха, понякога се молех така:

„Дойди, Господи, и Сам Ти изпълнявай в мене Своята воля. Твоите повели не се вместяват в тясното ми сърце и жалкият ми ум не може да постигне съдържанието им… Ако Ти не пожелаеш да се вселиш в мене, аз неизбежно ще ида в мрака… Зная, Ти никога не действаш с принуда, но моля Те, влез властно в моя дом и цял ме възроди, превърни адската тъма на моята гордост в Твоята смирена любов. С Твоята Светлина преобрази изкривената ми природа, та да не остане в мене никаква страст, която да попречи Твоят Отец заедно с Тебе да дойде вътре в мене (вж. Иоан 14:21:23). Направи от мене обител на светия живот, който Сам Ти ме допусна да видя донякъде… Да, Господи, умолявам Те, не ме лишавай от това знамение на Твоята благост“.

Често в такава молитва минаваха дълги часове.

По-късно проявилата вярност душа проумява, че тъкмо изпратените й мъчителни изпитания са знак за нейното избраничество. Без тях никой не може да проникве в дълбините на Божия замисъл за нас и не би познал любовта, за която говори Христос. В часовете на богооставеност разбираме, че всичките ни дела, извършени преди това, съвсем не са достатъчни за нашето спасение, че благата вечност все още не ни принадлежи. Болезненото неудовлетворение от нас самите, усещано като себеотврщение, е първият признак, че се приближаваме до пълнотата на любовта, заповядана ни от Бога: преодоляването на страшната преграда на обърнатостта към самия себе си. В молитвата, породена от тази себененавист, вътре в нас се разкрива ново, вече надмирно битие; и ние съзерцаваме Божието величие.

Християнското съвършенство е свръхчовешко, то е божествено. Господ ни е явил това съвършенство чрез Своето въплъщение. Никой не си е отишъл от тоя свят в съвършенство, равно на Неговото (вж. Фил. 3:12). Някакво доближаване до съвършенството все пак се дава, макар и на малцина (вж. Мат. 7:14). От тяхното учение и пример ние се вдъхновяваме за подвиг за придобиването на Христовото смирение и любов. Небесният огън, с който са проникнати животът на Църквата и нейните тайнства, поддържа през вековете вярата в Евангелието: то „не е човешко“, не е от човек, а се придобива „чрез откровение Иисус Христово (Гал. 1:11-12).

Мнозина ще се спасят и е блаженстват в океана на Христовата любов, но малцина са онези, които са приели този пламък, макар и не без страх, още в земната плът. Спомням си как блаженият старец Силуан, по своето снизхождение към мене, нищожния, веднъж ми каза, че нашето земно естество не може да издържи пълнотата на благодатта. Затова и явяването на Бога в Неговата предвечна слава е възможно само за съвсем кратък миг и то едва след като благодатта на Светия Дух укрепи и тялото, и душата… По-лесно например е да пренесеш горещи въглени с голи ръце на сто метра, отколкото да издържиш тази благодат и да останеш жив. (Предавам точно смисъла на казаното от стареца, макар и със свои думи.)

Носителите на такова познание оставят следа върху мнозина вярващи. Благодарение на тях се съхранява през вековете историческата реалност на живото предание на духа на живота.

Христос „познават“ само онези, чиито вътрешен живот е подобен на Неговия живот на земята. По думите на апостола, ние трябва да имаме същите чувства, същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който е Бог по същност, но понизява Себе Си, приемайки нашия робски образ, и се смирява дори до кръстна смърт (вж. Фил. 2:5-7). Той е „камъкът“, отхвърлен от владетелите на този свят, но който в действителност е в основата на всичко съществуващо. Едва след като Огънят, който Христос е хвърлил на земята, докосне сърцето на човека, той получава сили да последва Господа в Гетсимания и на Голгота; да Го следва, разбира се, с духа си, в дълбокото страдание на цялото си същество. Това познаване на Господа, „слязъл от небесата“ на земята, а след това и в ада, ни дава донякъде да предвкусим отчасти възкресението.

По този неизразим път християните шестват към разкриващите се пред тях безкрайни простори. Те познават в опита си и мрачните бездни, и радостното съзерцаване на Светлината на Царството. Това Царство е навсякъде, но да влезем в него зависи само от Бога, тъй като то самото не е нещо „обективно“ съществуващо, а е Самият Бог, Който има власт да ни приема при Себе Си или, което е същото, да се всели в нас с вечно вселяване. Тогава ние сме в Него и Той е в нас. Неговият Живот става наш и вече никой не може да ни го отнеме.

Превод: Ивайло Данов, Мила Игнатова

Откъс от книгата на св. Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“ (За кеносиса и богооставеността), София, Омофор, 2005