Андрей Музолф

Разговор с Андрей Музолф, преподавател в Киевската духовна академия

– Една от често срещаните грешки в църковните среди е смесването на религизиозното поклонение пред Бога със свещеника или монаха и с пълното подчинение на неговата воля. С какво е опасен такъв подход?

– Култът към личността навярно е едно от най-пагубните явления, които можем да наблюдаваме в нашия живот. Особено вредно е проявлението на култа към личността в църковния живот. В настолната книга на свещенослужителя има следното предупреждение: „Хората, жадуващи да намерят духовна опора, избират духовно лице, което им е сипматично и напълно му се доверяват. Ако духовникът се окаже опитен и честен, тогава той ще отстрани такова отношение. В противен случай възниква зависимост, в която се таи опасността от непоправима вреда за душата на наставлявания.”

Главният принцип, който високо се цени в Православието, е преди всичко свободата.

По думите на известния религиозен философ А. С. Хомяков, свободата е състояние, в което човек явява в пълнота самия себе си. Мисията на всеки свещенослужител е да доведе човека до Христос, да му даде възможност да разбере за своя Бог.

Но се налага да отбележим, че с времето нерядко у някои свещеници възниква стремеж към господство над душите на пасомите. За съжаление, такива свещеници или дори просто монаси, често изискват от своите енориаши безотговорно послушание, оправдавайки го с „властта на пастира”. В резултат на това, в душите на някои християни фокусът се измества от Основателя на нашата Църква, върху нейния служител. Такива „служители”, някои съзнателно, а някои е възможно и несъзнателно, според подходящия израз на един съвременен богослов просто засенчват със себе си Христос, стават проводници не на Божествената благодат, а на своите собствени идеи.

Но всеки свещеник е длъжен да помни, че той е призван да събира своите енориаши не около себе си, а около Евхаристийната чаша.

В съответствие с това, всеки вярващ православен християнин е длъжен да се стреми към храма не като към място, където служи или проповядва свещеникът, който му е симпатичен, а преди всичко там, където Сам Господ ни призовава да станем причастници с Неговите Божествени Тяло и Кръв.

– Неизкоренимо е магическото отношение към религиозните обряди. Те се извършват автоматично, независимо от това с разбиране и осъзнаване ли пристъпва човек към тях или „технически”, защото трябва да се направят. Какъв е рискът тук?

– В Православната църква всичко (тайнства или обряди) се извършва с единствената цел да даде на човека Божествена благодат, която е необходима за неговото спасение. Но по отношение на тези свещенодействия не трябва да има никаква „автоматика”.

Тайнствата са свещенодействия, които се извършват не от човека, а от Бога.

И затова тяхната действителност не зависи от нашето отношение към тях. Но проблемът по дадения въпрос се крие в съвършено друго нещо: в нашето възприятие на тези свещенодействия. И тук всичко се оказва много сериозно: от нашето духовно състояние може да зависи това, как ние ще възприемем тези тайнства, доколко спасителни те ще бъдат конкретно за нас. Ако ние се готвим за възприемането на Божествената благодат, ако нашето сърце, нашият ум, нашите чувства са готови да приемат помощ от Бога, в такъв случай тайнствата и обрядите ще бъдат за нас спасителни, тогава те ще ни бъдат от полза. В противен случай, ако ние пристъпваме към свещенодействията недостойно, само механично, рискуваме да навлечем върху себе си Божият гняв, защото по думите са св. ап. Павел, „който яде и пие недостойно (т.е. участва в Тайнството Евхаристия, б.а.), той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне” (1 Кор. 11:29).

– Любимата тема на православните е нагнетяването на страх пред постиженията на съвременната наука и техника, които изменят средата ни и тълкуването на всички събития като стопроцентни признаци за настъпването в най-близко време на края на света. Как да се борим с вътрешните паникьори?

– Църквата съществува вече повече от две хиляди години и всяка епоха е изисквала от нея определени реакции за всичко случващо се в света. Но ние сме длъжни да разберем, че Църквата никога не би могла да просъществува до наши дни, ако не бе останала именно такава, каквато я е създал Христос. Само бидейки такава, каквато тя е, Църквата е могла да съхрани и пренесе през през хилядолетията своите вечни ценности. Павел Майендорф, син на известния православен богослов протопрезвитер Йоан Майендорф, веднъж казва: „Много „образовани” хора гледат на Църквата като на реликва от миналото. И на тях трябва да им се покаже, че Църквата не е музей, че тя има отговори на съвременните въпроси”.

Нашият живот е достатъчно динамичен: окръжаващият свят мълниеносно се променя и ние трябва да имаме определени житейски навици в него. Заради това всеки съвременен вярващ човек трябва да има достъп до информация и има пълно право да ползва най-новите технологии; но всеки трябва внимателно да се отнася към това, което се изисква от него.

Човек трябва винаги да помни основната цел на своя живот: да следва Христос и да живее в Него.

За да придобием Небесното царство, не са ни нужни никакви съвременни технологии. Ако тези технологии или постижения на съвременната наука не ни пречат да се приближим до Христос, значи нищо лошо няма в тях. Но ако те ни въвличат в блатото на тоталното увлечение, ако ние им окажем повече внимание, отколкото на собствената си душа, тогава това вече е повод за тревога.

– Какво бихте посъветвали любителите на прекомертото почитане на светците „по всякакви поводи”, които напълно забравят за Бога?

– Ние трябва да помним, че не светците ни спасяват и не те ни помагат да се излекуваме от тази или друга болест.

Спасението и вечния живот ни се дават само от Бога. Светците са тези, които могат да ни помогнат да постигнем спасение.

В молитвите към тях ние казваме: „Моли Бога за мен, свети угодниче Божий”. Светецът е човек, който вече е достигнал вечно блаженство в единство с Господа. Светецът е този, който с личния си подвиг е осъществил в себе си предназначението на всеки от нас: да стане образ и подобие Божие. Светецът е този, в който вече живее Иисус, както за това говори св. ап. Павел: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Смисълът на православното почитане на светците по-ясно от всеки друг изказва преп. Йоан Дамаскин: „ Покланяме им се не като на богове и благодетели по естество, но като раби и съслужители Божии, имащи дръзновение в Бога заради своята любов към Него. Покланяме им се, защото сам Царят отнася към Себе си почитание, когото види, че почитат Неговия любим човек”.

Светцитците са образец за всеки от нас, комуто е нужно да обича Бога и да се стреми към Него. По такъв начин ние призоваваме светците не да ни спасят, а за да ни помогнат в нашите молитви към Бога.

Превод: Ренета Трифонова

Преводът е направен през 2017 г. за „Задругата“

Източник: Православная жизнь