Знаем ли как е изглеждала чашата, която е ползвал Христос по времето на последната ритуална Пасхална Вечеря? Малко повече за историята и символизма на литургическите предмети.
Понякога ни се струва жалко, че в Евангелията така малко е описано и уточнено за тези предмети, което пък би могло да ни помогне да пресъздадем историческата обстановка по времето на пребиваването на Христос на земята. Лекомисленият читател би искал всичко, което е упоменато в Деяния на апостолите в Писанието, точно да съвпада с хронологическата документация и археологическите находки. Но Библията остава съвършено „затворена” книга за такива хора. И затова е по-лесно да я обявим за несъстоятелна и да махнем с ръка, заради нашата неспособност да я разберем. Радва ме, обаче тази тиха и неумишлена загадъчност за суетното, която съхранява Свещеното Писание. То ни помага от страниците му да придобием знание за Божиите действия, а не да се развличаме с излишни подробности за неполезни вещи.
Чашата на Тайната Вечеря: свещена ли е или митична?
От рицарските времена става популярно в Европа да се носят огромно количество реликви. За съжаление, те започнали не само да се носят, но и да се фалшифицират. И това по-късно поставило Църквата в сложно положение: народното благочестие изисквало почитане на изложената светиня, а епископатът избягвал официално да признае реликвите за автентични. И в по-голямата част от случаите епископите са били прави.
Именно по това време възниква сблъсък: появили се няколко чаши, които се наричали „Чаша на Тайната вечеря”. Тези чаши започнали да се асоциират с легендарния Граал, който от келтските митове „преминал” на Кръглата маса на митичния крал на Британския остров – Артур[1]. По-късно се появила легендата за това, че праведният Йосиф Ариматейски донесъл тази чаша, която държал в Своите ръце Спасителят на Тайната вечеря и тя се намирала на дъното на някакъв кладенец в английския град Гланстънбъри. Освен всичко друго се появило и поверие, че в тази чаша Йосиф Ариматейски е събирал кръвта на Разпнатия Христос.
Можем да разгледаме още много легенди за Граала. Но въпросът за чашата на Тайната вечеря възниква във връзка с това, че тя започнала да се реконструира и използва в качеството си на литургически потир[2].
Как е изглеждала чашата на Христос на последната Пасхална вечеря?
И така, знаем ли как е изглеждала чашата, която е използвал Христос по времето на последната ритуална Пасхална вечеря? Разбира се, че не! Тъй като в тази епоха чашите са имали голямо разнообразие на форми и са се изготвяли от различни материали.
Бедните хора са използвали основно керамична посуда. И за някои станало изкушение да си мислят, че Христос в ръцете си е трябвало да държи чаша именно от глина, тъй като той е бил беден проповедник. Но да си спомним, че Спасителят е влязъл в дома на човек, който е направил трапеза в горницата, на планината Сион.
Сион в Йерусалим е бил кварталът на най-богатите хора, там са живеели юдейските велможи. Сионската горница е била разположена в съседство с двореца на Ирод Велики и Първосвещеника. А в дома на богатия човек, навярно е имало богата посуда. Тя е могла да бъде и от цветно стъкло, може да е било и сребро, толкова любимо на израилтяните от това време. Но е могла да бъде и каменна посуда. Да, именно каменна. Работата е в това, че евреите се считали, че истинската храна може да се слага само в каменни съсъди, които са можели да си позволят изключително богатите религиозни хора.
При някои сериозни реконструкции на Тайната вечеря с участието на авторитетни археолози, се предполага, че каната за вино е била каменна, а ритуалната чаша – сребърна, дълбока, на невисока кръгла поставка. При това не е задължително да са поставяли хляба на някакъв поднос, по-вероятно е той да е бил поставен на куп направо на масата сред другите ритуални съдове за пасхалната трапеза.
Какви са били литургическите съсъди по времето на първите християни?
Ние имаме доста смътна представа за това с какви съдове първите християни са извършвали евхаристийните приношения по време на Вечерите на Любовта[3], но в катакомбните фрески има изображения на посуда, която прилича на глинена. Трудно е да се разбере има ли литургически съдове на тези изображения на свещените събрания. Въобще да се установи името на евхаристийната чаша като „потир” ни говори не само за чашата, колкото за предмета, който се е използвал за пиене. Именно така е определено да се превежда от древногръцки тази дума. И затова се допуска каквато и да е дълбочина на формата, от която може да се пие. Историците, обаче не изключват това, че още в катакомбните времена християните са ползвали за служението при Евхаристията съдове от драгоценни метали или направените от почитаните от римляните камъни като оникс, ахат, алабастър, порфир и мрамор. Може да се каже, че през IV в. формата литургическата чаша вече е станала популярна – купа на висока поставка. С течение на времето на първите християнски събрания започнал да се използва и дискос (блюдо, чиния) за Хлеболомението. По всичко е видно, че той се е правел също така от скъпи материали, както и чашата.
Това са били свещени предмети, които са се купували общо и са могли да служат не на едно поколение християни. Те често са били прибирани от измамници в периода на гоненията на последователите на Назарянина, тъй като са били единствената достоверна скъпоценност на общината. Християните не се замисляли над Тайната вечеря като историческо събитие. У тях не е имало потребност да реконструират случилото се в миналото. Христос и Неговата Евхаристия са били винаги за тях съвременно събитие, в което те са участвали – не просто във възпоминание, а в очаквана истинска среща с Учителя. Затова за християните по-истински скъпи са били не съдовете, а съдържанието в тях – Тялото и Кръвта на Христос. Те не си задавали въпроса за историческата правда, а са преживявали радостта от реалното Приобщаване на Тайната вечеря.
Какви евхаристийни съсъди и дискоси са се използвали след едикта на цар Константин?
След едикта на цар Константин Велики, който позволил на християните да изповядват вярата си свободно наравно с езичниците, християнските общини започнали открито да извършват своите богослужения и да строят свои храмове. Започнал да се формира литургичен живот, а с него и литургични предмети. Провинциалните префекти и самият император с щедра ръка дарявали на църквите скъпи евхаристийни съсъди. Това е отразено и в житието на свети Николай Мирликийски.
Чашите са имали вид на императорски кани и често са били с конична (конусна) форма. Дискосите напомняли обикновените блюда. Това е било разбираемо – доколкото почти винаги са купували при ювелирите обикновени чаши и чинии, които са могли да бъдат използвани от богатите хора по време на пиршества.
С увеличаването на паството в провинциите започнал да се появява обичай да се причастяват с Кръвта Христова от Евхаристийната кана. Изследователите – литургисти смятат, че каните са започнали да се използват поради липса на чаши в бедните общини. И това вино, което са носили християните за каните на Приношението, се използвало по време на Евхаристийното служение.
По-късно такива кани са започнали да се изработват или от полускъпоценни камъни с изкусно направени изображения на християнски символи, или от драгоценни метали, в редки случаи – от обработена чрез огън позлатена мед. Тази традиция станала популярна в манастирите, тъй като често след Литургията дяконът разпределял Причастието на отшелниците. За тази цел купите се оказали много практични предмети, а свещеният Хляб просто са обвивали в чист плат.
Трябва да кажем, че по традиция, почти до Х век верните изпивали Кръвта Христова направо от литургическата чаша или от упоменатата кана. Тогава когато Пречистото Тялото Христово им се подавало в ръцете, (а по-късно на кърпи в ръцете), те самостоятелно го приемали с благословение, като преди това докосвали с него очите и челото си, а после го потребявали.
В Източната Църква от VII век започнала да се разпространява традицията да се причастява с лъжица, но с нея се подавала само Кръвта Христова (такъв обичай се е съхранил само при коптите). През Х век започнали да потапят Хляба в чашата с Кръвта и да подават напоените части от Тялото с лъжица.
Католиците в споровете с православните критикували потапянето на осветения хляб в чашата. Кардинал Хумберт в трактата си „Против гръцките злоупотреби” пише: „Иисус не е слагал хляба в чашата и не е казвал на апостолите: „Вземете, яжте, това е Моето тяло…”. Потопен хляб Господ не е предложил на никой от учениците си, освен на предателя Юда, за да покаже кой ще го предаде”. Т.е. латинците започнали да се увличат изцяло в историческите събития на Тайната вечеря.
Кога и защо е възникнала традицията да се причастява с лъжица?
Традицията да се причастява с лъжица видимо не е била свързана с появата на някакви нови представи за лична хигиена. Напротив: така се проявявало развитието на по-почтително отношение към Евхаристията и се създавало удобство при по-големия наплив от желаещи да се причастяват. Но сега вече не било нужно два пъти да се идва за Причастие, а то се давало пълноценно наведнъж.
Освен всичко останало, за разлика от латинската традиция, която заостряла вниманието върху страданията и смъртта Христова, при която по време на Причастието се подавал безквасен Хляб, т.е. хляб на скръбта, символ на мъртвото Тяло, Източната църква формирала свое отношение към веществата на Литургията чрез богословието. За Църквата на Изтока Литургията станала явление на Пасхата на Възкресението, а литургическият Хляб бил „живот” – квасен хляб на радостта. Логично е, че с такова богословие Тялото е трябвало за верните по видим начин да се съединява с Кръвта в знак на възстановяване на живота – Възкресението. Затова Тялото започнало да се потапя в Чашата и да се подава оттам с лъжичка.
Самата лъжичка за причастие се наричала не „лъжица”, „кохлеар”, а „лабуда”, „клещи” – в спомен на нагорещеното желязо, което с клещи било сложено в устата на пророк Исая (Ис. 6:7)[4].
Интересно е, че първите форми на такива лъжици са напомняли на истински лъжици с достатъчно голям размер. До XVIII век, дори когато лъжиците станали по-малки, те останали достатъчно дълбоки, за да се подава на причастниците достатъчно Вино с Хляб.
В средата на XII век, когато обичаят още се считал за нововъведение, наред с лъжицата започнала да се появява и друга традиция: да се пие от Чашата със специална сребърна тръбичка. Особено бързо се разпространил този обичай в Африка и в Испания. Но той не се наложил и такива тръбички вече в XIV век се превърнали в музейна рядкост.
Срещал съм и мнението, че такива причастни тръбички се появили значително по-рано и се предполага, че те са се ползвали дори в в VI век в частност в Западната Църква.
Малко се знае и това, че през IV век се е считала за литургически предмет също и цедката за виното. Тя също се правела от сребро или друг ценен материал и се ползвала при наливането на виното в Евхаристийната чаша, защото в миналото християните са носили за Литургията свое вино и изпечен от тях хляб. И виното често е било не от най-добро качество и чистота. Затова цедката е била необходима, за да не попаднат в чашата различни примеси. Наред с чашата за евхаристийното служение се използвала кана до XIV век, а фреската с Евхаристията в Атонския манастир Ставроникита ни напомня, че през XVI век на Атон са могли да използват и кани за Причастие. По такъв начин, лъжицата съвсем не била повсеместно разпространен предмет и използването на кана (купа), предполага причастяване по два начина – отделно с Хляба и Виното.
За преломяването и разрязването на Хляба или защо е започнал да се използва на нож?
Ножът за разрязване и разделяне на Хляба започнал да се използва много отдавна. В Константинопол употребата му датира още от началото на VIII век. Дотогава Хлябът само се е преломявал. Затова при изпичането отгоре са го нарязвали дълбоко кръстообразно, за да може после удобно да го разчупят на първоначалните четири части. А доколко Проскомидията (Протесис)[5] се оформила достатъчно късно, то при нея ножът (копието) започнал да се употребява веднага, когато се наложил обичаят да се използва просфората не изцяло, а да се изрязва само Агнецът отвътре. Най-древното споменаване на антидор[6], а значи и на изрязването на Агнеца от кръглия хляб, може да се счита свидетелството „Изяснение на литургията” на Герман Константинополски, включени в списъка от ХI века.
На фреската от Охрид в храм „Св. София“ в сцената за служението на свети Василий Велики може да се види, че на дискоса лежи още и кръгъл хляб. Но на мозайката на храм „Св. София” в Киев добре се вижда, че в изображението на сцената на Евхаристията, на светата трапеза има нож. А на мозайката, изобразяваща Евхаристията в Михайловски-Златоверхия манастир (ХII век) можем да видим и нож, и лъжица, и звездица. Впрочем, звездицата се вижда и на Киево-Софиевската мозайка. А на фреската в Кириловската църква в Киев (ХIII век) в Евхаристията се забелязва също и четка за почистването на трохите от трапезата и дискоса. Като споменаваме звездицата следва да отбележим, че този литургически предмет е бил точно известен от V век и открит в съкровище с други съсъди. Интересно е, че звездицата тогава често са я закрепявали непосредствено на самия дискос и са я ползвали постоянно.
Какво символизират лъжицата, звездицата и копието в ранните векове?
С разпространението на антиохийската традиция в Литургията, която в Константинопол са донесли светите Григорий Богослов и Йоан Златоуст, много литургически предмети започнали да придобиват символично съдържание, а не действия в евхаристийното служение и започнало да се гледа на тях като на свещена загадка. Скоро след това Потирът започнал да се възприема като символ на Богородица, която дава от Себе си кръв на Спасителя. Дискосът първо представлявал престолът на Предвечния, а след това – витлеемските ясли, в които бил положен Богомладенецът. Съответно звездицата, която предпазвала Агнеца от прикосновение с тъканта на покрова над дискоса, започнала за означава звездата, показваща пътя на влъхвите мястото на рождението на Христос.
Копието, както споменахме по-горе, станало символ на оръдието, с което бил прободен Спасителят на Голгота , а лъжицата – клещите, които в устата на пророк Исая положили особен духовен ъгъл на пророческото му слово.
Независимо от формите на съсъдите, те съхранявали своя символизъм през вековете. Дискосът, както може да се види на мозайката в храма „Св. София” в Киев, се използвал нож, което послужило за удобство да се разреже хлябът върху масата. Сега този нож започнал да символизира двете природи на Христос: като Бог и човек.
Каните с две дръжки някога, се превърнали в двуръчна чаша. Такива могат да се видят в Новгоровския храм „Св. София” и в храма в Сан Марко във Венеция, където традицията е привнесена от Константинопол. Формите на потирите с времето съответствали на естетиката на своето време. Украсявали се с драгоценни камъни, емайл, филигран, чеканка и гравюри. Не малко богати са станали и другите литургически предмети. Но ако такива богати съсъди е имало във величествените храмове и знатни манастири, то в руските скитове и бедни манастири са могли да се служат с дървени потири и дискоси. В селските храмове не са можели да си позволят нищо по-скъпо от оловни евхаристийни прибори. Днес най-разпространените литургически съсъди са от месингови позлатени чаши, дискоси, звездици и лъжици.
За Църквата най-важното остава това, че тези съдове се използват. И Църквата се старае, заради почитта си към Евхаристийната Тайна, да ги украси, но помни, че никакви земни богатства не могат да изразят величието на Този, Който със Своето Тяло и Кръв истински освещава и литургическите предмети, и верните Свои раби като се съединява с нас – като вечна Жертва за всеки и като любещ Събрат, отдаващ в нашите вени Своята Кръв за вечен живот.
Превод: Ренета Трифонова
Преводът е направен през 2017 г. за „Задругата“
Бележките под линия са на преводача.
Източник: PravLife
[1] Според мита Свещеният Граал е съд, от който за първи и последен път в живота си пие Иисус Христос по време на Тайната вечеря. Друга версия е, че Йосиф от Ариматея е събрал последните капки кръв, когато го погребвал и отнесъл Граала във Великобритания, където бил пазен. Легендата, за която историците имат някакво по-сериозно доказателство е, че Артур е умрял на брега на езерото Авелон, потънал там заедно с „Свещения Граал”. Развитието на легендата за Граала е проследено в детайли от историците: това е готическа легенда, появила се първоначално под формата на рицарски романси, вероятно произтичаща от предихристиянски легенди в късните 12 и 13 век.
[2] Потирът е чаша с високо дъно, обикновено от злато, сребро или олово, в която става освещаването на виното и претворяването му в Кръв Христова. Потирът напомня чашата, с която Господ Иисус Христос причастил апостолите на Тайната вечеря.
[3] Агапа, мн.ч. агапи (от гр. „агапа“ – любов) – „вечери на любовта“. Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.
[4] „Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника, докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти – и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти.”
[5] Проскомидията е (предложение, приношение) е първата част от литургията. По време на проскомидията се приготвят даровете (просфората и виното) за извършване на тайнството Евхаристия. Чинът на проскомидията включва събиране, подготвяне, пренасяне и благославяне на принесените дарове.
[6] Антидор – (от гр. άντί — „вместо“ и δώρον — „дар“ — вместодарие) — в Православната църква са раздаваните в края на литургията части просфора, от която на проскомидията се изважда Агнеца.
renetatrifonova.wordpress.com 