В дните на светлото ликуване за идването в света на Спасителя, Църквата не е чужда и на някои скърби, за които говори св. Филарет (Дроздов): „Сред тържеството за Неговото рождение, Църквата страда от болезнено раждане, докато Той не се „изобрази“ в нас (Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос, Гал. 4:19, бел. прев.)[1]. Каква е тази болка?
Преп. Симеон Нови Богослов има забележителни думи, изясняващи „изобразяването“ в нас на Христос: „В бъдещият живот християнинът … ще бъде щателно изпитван, има ли той подобие на Христос, както синът на бащата“[2]. Цялата грижа за Църквата по отношение на нейните чеда се състои в това, те да придобият сходство с Христос – духовно сходство, състоящо се в уподобяване на Неговата добродетел. Докато това не се случи, Църквата пребивава в „родилни мъки“: непрестанно и неуморно да очертае Христовият облик в душата на всеки свой верен син. И тук е голямата разлика между тези, у които този процес се извършва, но още не е завършен и тези, у които той още не е започнал.
Представете си, че е дошъл в някакъв град известен на всички хора учител. Всеки жител на този град още не е получил от това посещение никаква полза, но ще получи, ако този лекар или учител дойде до неговия дом и влезе в него. Ако домакинът не иска да приема своя гост, няма да намери никаква полза, макар и гостът да е готов да я даде. Така трябва да разсъждаваме и за идването в света на Спасителя – ще получи от Него съществена полза само този, който Го приеме в своя дом (душа) и стане ученик, приличащ на Учителя. А този, у когото процесът още не се е извършил, колкото и да крещи за своето християнство, знае за идването на Учителя само „от новините“.
Мисля, че трябва да се поразмислим за това, за не би нашата радост от раждането на Христа да придобие окраска на протестантско убеждение – за да се превърне спасението в „реалност“, е достатъчно само осъзнаването и приемането на истината за въплъщаването на Христос за спасението на всеки човек. Но за християнството „без грим“ са свойствени други „настройки“ и повече му приличат такива мисли:
„Учителят дойде. Слава Богу! Сега трябва да „запретнем ръкави“ и с пот на лицето да се учим!“ или „Най-накрая дойде лекар! Сега само не трябва да нарушаваме предписанията и да не спираме своевременно прѝема на лекарствата“. С това започва започва постепенното възстановяване и усърдното „изобразяване“ на Христос в нас.
Св. Филарет (Дроздов) предупреждава, че този процес може да бъде възпрепятстван: „Докато ние живеем в света като нищо неподозиращи граждани и му се наслаждаваме със собственическо чувство, дотогава Христос не може да се изобрази в нас“[3]. Причината е, че „светът непрестанно се стреми да отпечата в нашата душа своите преходни образи; наситени с желания, които раждат други желания, които пък неусетно израстват като исполини и строят „Вавилон“. Блажен е, който вземе и разбие о камък вярата в самите младенци (Пс. 136: 9) на този Вавилон и се отчужди от града, където пребивава, за да търси бъдещия!“[4]
Времето на живота на човечеството и неговото днешно състояние отива към своя край
Как да разбираме тези думи? По думите на апостол Павел, „преходен е образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:31). Времето в живота на човечеството и неговото днешно състояние отива към своя завършек, и затова „ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползват от тоя свят – като да се не ползват“ (1 Кор. 7: 29‒31). Ако човек е командирован в прекрасна страна, макар да се възхищава на нейната красота и да се ползва от благата й, все още не се привързва със сърцето си към това, което вижда и което ползва, разбирайки, че скоро ще я напусне и ще се върне в любимата родина, по която тъгува. Всичко истински скъпо на неговото сърце се намира там, и стремежът скоро да се върне в дома го отрезвява към всичко това, което е така привлекателно за жителите й. Към такова усещане на нашето земно пристанище на призовава апостолът, защото „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14).
За да се изобрази в нас Христос, трябва да усещаме себе си като временни посланици или дори изгнаници на земята, доколкото „само по произволение изгнаниците на земята ще бъдат приети като граждани на небето. Който иска да бъде в селенията на Божия Син, той трябва да е в отечеството на единия Бог, и при цялата си привързаност към земното отечество, впрочем достатъчно естествено и праведно, може да го почита като негово небесно предградие“[5].
Много още е потребно на християнина за цялото това велико художество – съзижданото в нас подобие на Христос и трябва да търсим Неговият чуден образ в самите обстоятелства около Рождество Христово. Още в началото на Неговия земен път се е явила особената любов към немощта, нищетата и бедността, която винаги е отличавала Господа. Той не взел нищо греховно от този свят и не искал да показва на света нищо свое, затова го скрил до настъпването на това време: „Той скри Своята неизмерима вечност за дните на рождението Си, когато яслите станаха престол на царстващия Цар, съдовете – пелени, пастирите на стадата – първи слуги на Царството; а Божията сила и Божията премъдрост обви в немощта на младенчеството“[6].
Сам бидейки от незнатен род, Христос избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо (1 Кор. 1:28). Той избра за основа смирението, на която да построи дома Си. И тези са последните думи на св. Филарет за празника: „Бог твори от нищо: докато ние искаме и се мислим за нещо, дотогава Той не започва в нас Своето дело. Смирението и отхвърлянето на себе си е основа на Неговия храм в нас: който се понизява, изгражда по-високо и безопасно“[7].
Събитието на Рождество Христово, възприемано от външната му страна, не може да послужи за нашето спасение
И така, събитието на Рождество Христово, възприемано от нас само в своя външен образ, без да го съотнасяме към нашия собствен живот, не може да послужи за нашето спасение. По думите на един съвременен проповедник: „Христос може хиляди пъти да се роди във Витлеем, но ти няма да имаш никаква полза от това, ако Той поне веднъж не се роди в твоята душа“[8].
Главната Жертва на Христос за нас и най-важната Негова заповед за нас се състои в любовта. “Никой няма любов по-голяма от тая, да полож душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13) – казва Господ, Сам бидейки образец за изпълняването на Своята заповед и Сам ставайки Жертва за нас. Това отличава християнството от останалите религии: „Всички световни религии говорят за това, какви жертви трябва да принесат хората на своите богове, но само в Евангелието се говори за това, каква Жертва Бог е принесъл за хората“[9]. Според светите отци Бог става човек, за да може човекът да стане бог, когато Христос се изобрази в него. Христос се въплъщава на земята, за да въплъти и в сърцата на вярващите в Него по време на цялата по-нататъшна история на човечеството. Той се въплъщава в сърцата също и чрез любовта на християнина към Неговите заповеди. Главната заповед за любовта може да се изпълнява всеки ден, защото думите „да положи душата си за своите приятели“ не говорят само за физическа смърт. Христос призовава християнина да умре за самия себе си, да забрави за себе си и да си спомни за своя ближен и за неговия живот. Ще напомня христоматийната формула, че нашето съзнание трябва да бъде христоцентрично, т.е. в любовта към човека ние трябва да виждаме преди всичко Христос, Неговият образ, и съответно – да се стараем да бъдем близо до него, ако е необходима нашата помощ. Такова отношение към ближния да стане основа нашия труд по съзиждането на Христос в душата ни, за да може Раждането на Христос да се извърши и в нашите сърца.
Ето, вече две хиляди години Бог говори на всеки от нас:
Заради теб Аз изпратих на земята Своя Син. Вярвам, че ти ще оцениш този дар и ще се възползваш от него за своето благо. Аз жадувам да съм винаги с теб. Повече от всичко искам ти да започнеш да приличаш на Мен, защото искам да бъда твой Баща. За Мен това е толкова скъпо, че пожертвах Единствения Свой Син, но Аз не искам да те принуждавам, а дали искаш това или не, зависи от теб, изборът е твой.
Превод (за Задругата през 2018 г.): Ренета Трифонова
Източник: pravoslavie.ru
[1] Филарет (Дроздов), святитель. Слово на Рождество Христово.
[2] Симеон Новый Богослов, преподобный. Слово 2.
[3] Филарет (Дроздов), святитель. Слово на Рождество Христово.
[4] Пак там.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8] Кураев Андрей, диакон. Ответы молодым. С. 284.
[9] Пак там.
renetatrifonova.wordpress.com 