Митрополит Антоний (Паканич)

В последно време отново и отново чуваме претенции и недоволства от Православието, особено на ниво комфорт. Човешката природа се разбунтува, а християнската етика причинява неудобство на хората. На тях им се струват неизпълними, нереални, а главното – безсмислени църковните традиции и предписания. Научили се да манипулират думата „любов”, някои мерят всичко с несъвършена мяра.

Защо да се пости, недоумяват ценителите на комфорта. Постът е никому ненужен стрес, човек и така страда. Нима по такъв начин се проявява любовта? Не е това главното … Можем да чуем гръмки възгласи за продължителните служби: ето, това е издевателство над хората. Не престава полемиката и за „непонятния език” на богослужението – църковнославянският… И така нататък…   

Живот без Кръста

Когато Христос е извършил чудо и е наситил с пет хляба и две риби повече от пет хиляди души, иудеите веднага поискали да Го провъзгласят за цар. Те може би са решили, че сега под властта на такъв цар, няма да е нужно повече да се трудят: защо да сеят и орат, ако само един Човек може за един миг да нахрани хиляди. Господ разбрал намеренията им и веднага си тръгнал от тях.

Не заради това дошъл Божият Син на земята – за да направи нашия живот по- комфортен, Той взе върху Себе Си човешката природа, за да върне човека към изгубената вечност, за да му даде източника на вечния живот.

Пътят на Христос е бил през Голгота, следователно, пътят на Неговата Църква също минава през Голгота, както и пътят на човека, създаден по „образ и подобие”, преминава изключително през Голгота.

Причината за човешките претенции към Църквата се състоят в нежеланието на  човека да се смири пред личната си Голгота, в стремежа си на всяка цена да я избегне. И тук е важно да се помни, че без страдания и без Кръст, не можем да достигнем вечен живот.

Изкривяване на замисъла

Човекът от древни времена се смирява пред смяната на годишните времена, възприемайки я като даденост; приемайки цялата необратимост на годишния цикъл, оценявайки го като даденост свише, на което той не може да повлияе.

В църковния живот всички, установени в продължение на векове традиции и правила са създадени не по човешко произволение, а по Божие вдъхновение. За вярващия човек, доверяващ се на Бога, това е абсолютна истина. Защо вярвайки на Божия промисъл в едно, ние се съпротивляваме на друго?

Известно е, към какво води вмешателството в Божия промисъл. За това ни разказва историята на живота на първите хора на земята Адам и Ева. Следствието от тяхното грехопадение е изгонването от рая, лишението от небесната и духовна наслада, отстъплението на човека от Бога. Поразително е, но всички тези загуби не са спрели човечеството. Хората продължават да се месят в Божия промисъл и активно да се трудят над неговото изопачаване.

Хората разрушиха хармонията и красотата на природата, първоначално замислена от Създателя: обърнаха течението на реките, източиха моретата, разрушиха горите, създадоха пустини, избиха животните. Макар човекът да е имал изначално друга мисия – да стане благодарен пазител на всичко съществуващо на земята. „И рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята.” (Бит. 1:26).

За величието на Бога

Всичко било дадено на човека. Дори на ангелите Господ не дал такова преимущество:  „поставил си го владетел над делата на Твоите ръце;
всичко си покорил под нозете му”, казва псалмопевецът Давид. Величието, което Господ дава на човека, се дължи изключително на величието на Бога, на отношението с Него. Човекът забрави за това. Самовъзвеличавайки се и отклонявайки се от Бога, той започна да се счита за самостоятелно същество. И в това се крие фаталната грешка на самонадеяното човечество.

Грехът ни е разложил и главната ценност за нас се явяваме ние самите. Ние се покланяме на себе си, на своите страсти, на греховните си привички, и ни е тежко да се борим с тях, да се отречем от тях. Само преминавайки през личната Голгота – борбата със самия себе си, борба с падналата човешка греховна природа, която се бунтува, разрушава личността и всичко около себе си, човек ще започне да осъзнава своята безпомощност и ще разбере, че той е нищо без Бога, и накрая ще се обърне към Него за помощ, и Той обезателно ще дойде, защото Сам казва: „Аз съм хлябът на живота… Този, който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан. 6:35;54)

Превод: Ренета Трифонова (Задругата, 2017 г.)

Източник: pravlife.org