Свещ. Глеб Якунин

Руската православна църква по време на Петър Ι и комунистическата държава. Създаване на Московската патриаршия.

Въведение

Руското общество,  като никога досега се нуждае днес от духовна опора. Естествено е погледите на много хора в търсене на висшата правда да са обърнати към хилядолетната християнска традиция – руското Православие. Няколко поколения руснаци, насилствено откъснати от вярата на отците и никога не държали в ръцете си Евангелие, лишени от елементарни знания в религиозната сфера, влязоха зад църковната ограда, свято вярвайки, че като стъпват под свода на древен храм, те се приобщават със същата тази Църква, която води своето начало от княз Владимир, кръстил Рус през 988 година; към Църквата на преп. Сергий Радонежки и св. Серафим Саровски. И още, че сега те ще се поклонят на тези икони, ще се молят на Бога по същия начин, както преди стотици години са се молили техните предци. И разбира се, те никак не се съмняват, че патриархът на Москва и цяла Русия Алексий II, обкръжен от византийско великолепие, е законен наследник в реда на светителите от първите Киевски митрополити до св. патриарх Тихон.

Но в действителност, това съвсем не е така. През 1927 година законното управление на Православната руска църква е било прекъснато от болшевишкото насилие, а остатъците от гонените християни, спасявайки се от изтребление, отишли в катакомбите. От представителите на завербувания от чекистите „временен синод“ начело с митрополит Сергий (Страгородски), на мястото на истинската Църква е била образувана през 1943 година от Сталин и Берия Московската патриаршия – същата, за която днес всички са чували.

В условията на тежка война Сталин започнал да разиграва „религиозната карта“, в това число, пред военните си съюзници. Той поръчал на Берия и на полковника от Държавна сигурност Г. Карпов, да „възроди“ православната Църква – така митрополит Сергий бил провъзгласен за патриарх на цяла Русия и започнало ускорено да се работи за Московската патриаршия в СССР и зад граница.

От гледна точка на православните канони, благодатните структури на управлението на Църквата са могли да бъдат възстановени само по действащите в този момент канонически правила, а след това, едва впоследствие, те са могли да бъдат изменени. Но в нарушение на всички канонически норми през 1943-45 година, богоборческата власт създала съвършено нова, чужда на православната традиция религиозна организация от тоталитарен тип с нови, несъществуващи църковни правила, със структура на управление, копираща сталинското политбюро („митрополит – бюро“) и с фактически подходящото за модерния свят днес определение „тоталитарна секта“, нямаща нищо общо нито с руските, нито с вселенските канонични правила на Православието. Според каноните създаването и дейността на тази организация е трябвало да бъде възприета от вярващите като  недействителна.

Затова дълбоката потребност на съвременна Русия от духовен авторитет и нравствен фундамент удари на камък с Московската патриаршия – дъщерното ведомство на КГБ, осъществявало десетилетия поставената пред тях цел: прикривайки се под маската на религиозна дейност, ревностно да служи на антирелигиозната тоталитарна държава. В резултат на тази подмяна, днес ръководството на РПЦ демонстрира пълна неспособност към толкова необходимите на обществото реформи, а опитите за църковно възраждане от низините от страна на църковните общини и редовото духовенство и миряните, беше пресечено от патриаршеското началство.

Ето защо православните енории в бившите републики на СССР след възвръщането на тяхната независимост, предприеха масово отделяне от Московската патриаршия. Най-характерно в този смисъл беше положението в Украйна и Естония, където вече имат опит в досъветския период  на автокефалните самостоятелни църкви. Истерическите заявления на Алексий ΙΙ за неканоничността на такива независими стремежи се основават изключително на феодално-болшевистките представи за църковно право и малко се отличават от аналогичните заявления на поддръжниците за създаването на комунистическия Съветски съюз в предишни граници. Впрочем, уместно е да напомним, че получаването на независимостта на православните църкви на Финландия и Гузия, някога подчинени на Руската църква, послужи за общо благо, и никога по политически съображения то не е било оспорвано от РПЦ.

За историята на Православието в СССР и Русия след 1917 година се замълча и тя тотално се изопачи в интерес на Московската патриаршия, усилено подкрепяна както от днешните властимащи, така и от политическата опозиция от Зюганов до Жириновски.

За пионера няма по-тъжна история от тази за цар Петър

 През 988 г. Православието става за Русия държавна религия. Заедно с кръщението на княз Владимир е бил приет и византийския модел на отношение между държава и Църква – цезаропапизъм, означаващ фактическо подчинение на Църквата на абсолютната царска, а в бъдеще и императорска власт. Но в същото време Църквата е живяла по свои вътрешни древни правила: всички най-важни религиозни въпроси са се решавали съборно. Свещениците и епископите са избирани от самите вярващи, а са се посвещавали вече от свещеноначалието. Трикратното „Аксиос“ („Достоен!“) народът произнасял, добре познавайки ръкополагания кандидат.

През 1721 г. император Петър Ι премахнал съборността на Църквата, създавайки подчинен на самия себе си Синод. Този необичаен за Църквата орган се състоял от няколко човека и му била дадена власт, по-голяма от тази на патриарха и поместния събор взети заедно. Това било явно погазване на каноническите устои на Църквата, при това всички архиереи писмено се съгласили с подготвителния указ на императора. Показателно е, че духовенството се задължавало да донася в полицията за политическата нелоялност на вярващите, дори ако това се разбирало по време на изповед. Архиереите полагали клетва за вярност към императора като „председател и краен съдия на управляващия Синод“. Членовете на Синода били напълно приравнени като членове на Сената, получили такива регалии, привилегии, огромни възнаграждения, крепостни, позлатени карети, специално медицинско обслужване. Императорът им върнал повече латифундии[1], а райското им съществуване се обезпечавало от труда на хиляди крепостни селяни, без да се има предвид задължителният за архиереите монашески обет.

Насилственото нарушение на съборността на Църквата през XVIII – XVX век, на първо място отменя изборността на свещениците и епископите от самите вярващи и превръща епископите в назначаеми правителствени чиновници и робовладелци, а свещениците – в надзиратели на роби. Всичко това довело до дълбока духовна криза в Русия. Отделянето на свещенството от паството усилило разрива между елита и народа, а в крайна сметка, довело и до катастрофата през 1917 година. Църквата изгубила авторитета си пред народа, разраствала се пропастта между вярващите и свещениците, между редовите духовници и епископите. Всеки, който бил в опозиция на правителството, се оказвал и извън одържавената, бюрократична Църква. В резултат на това по-голямата част от населението се оказало извън църковната ограда. Както пише пред  XIX век Иван Аксаков: «Църквата у нас се превърнала в подобие на немска канцелария, прилагаща … с неизбежна лъжа порядките на немския канцеларизъм към спасението на стадото Христово».

Кратък миг на съборност и свобода

 През август 1917 г., за първи път след 1690 г, се открива Поместният събор на Руската православна църква. В условията на падането на монархията е била възстановена Патриаршията, но не в единодържавна, а в съборна форма, защото всички най-важни въпроси от църковния живот отново започнали да се решават по волята на вярващия народ. По подобен начин били вече избрани правоправещите архиереи на Петроград и Москва. През 1918 г. Съборът приема устав за епархиите и енориите. Кандидатурите на настоятеля и архиерея се издигнали от народа, най-често на алтернативна основа. Преминаването на епископа на друга катедра, а на свещеника – в друг храм, се разглеждало като особено изключение от правилата. Патриархът е трябвало да се избира по апостолски – чрез жребий от три кандидатури. Светият патриарх Тихон, имащ най-малко количество гласове, при тайното гласуване за тримата кандидати се оказал в началото на списъка и по Божия воля, чрез жребий станал патриарх на цяла Русия.

На същия поместен Събор е трябвало да се разглеждат въпросите за каноническата и богослужебната реформа (Минеят – богослужебна книга, е била вече преведена на руски език), но през есента на 1918 г. работата на Събора е била прекъсната от болшевиките. Върховната власт в Църквата е ограничена в полза на съборното начало – Синодът останал само с координиращи функции. В началото изпълнителната власт се осъществявала отново чрез създадения Висш Църковен Съвет, състоящ се от епископи, свещеници и миряни, които били равноправни помежду си, под председателството на патриарха. През август 1918 г. поместният Събор определил, че е недопустимо духовенството да се занимава с политика от името на Църквата. Но  гражданите на държавата в лицето на архиереите, свещениците и миряните са били в правото си да участват индивидуално в политическа дейност  – било е забранено канонически да се преследва някой в Църквата заради политическите му възгледи. Съборът проклел богоборческата власт и забранил на вярващите да сътрудничат с нея.

 Църковният самозванец

Поместният събор постановил, че в случай на смъртта на патриарха, се назначава местоблюстител на патриаршеския престол, като една от задачите му била координация на действията в Църквата до свикване на канонически свободен поместен събор за избирането на нов патриарх. Поместният събор доверил на светейшия Тихон оформянето на таен списък с кандидати на длъжността на местоблюстителя. През октомври 1920 т. Свещеният Синод начело с Тихон изготвил подробен списък в този ред.

След смъртта на патриарх Тихон през 1925 г., местоблюстителят на патриаршеския престол станал митрополит Петър (Полянски), един от четиримата епископи, упоменати в завещанието на светия патриарх в качеството им на канонически пълномощни кандидати. Никой не снел сана на местоблюстителя на патриаршеския престол митрополит Петър, а арестите на светителя от безбожните власти не били препятствие за носенето на духовно звание. Митрополит Петър (Полянски) приел мъченическа смърт (бил е разстрелян през 1937 година) в сталинските лагери именно като законен местоблюстител на патриаршеския престол.

В условията на чудовищни гонения и репресии от страна на ГПУ]2[ митрополит Сергий (Страгородски) през 1927 година се възползвал от ареста на местоблюстителя на патриаршеския престол свещеномъченик митрополит Петър и обявил сам себе си, въпреки каноните и устава на Църквата, за «заместник на патриаршеския местоблюстител», макар да не бил в списъка с кандидатите на длъжността на законния местоблюстител (според други данни е бил – б. ред.). Самозванецът сам създал антиканоничен «временен синод», който изненадващо бързо бил признат от съветската власт и регистриран от главните гонители на вярващите – ГПУ. Самият митрополит Сергий е известен с това, че влизал в състава на Синода, назначен още с камшика на Григорий Распутин. През 1922 г. Сергий поддържал обновленческия разкол, който обявил свалянето на арестувания патриарх Тихон.

Като опитен разколник, митрополит Сергий (Страгородски) присвоил с помощта на ГПУ административната власт над Църквата, фактически премахвайки възродената неотдавна съборност. Така митрополит Сергий се заел със забрана на служението и дори отлъчване на други епископи, в това число само заради това, че отказали да се закълнат във вярност на Сталин. А каноническото право да забранява и да отлъчва архиереи има само Архиерейски или Поместен събор. По този начин самият митрополит Сергий със своя т.нар. «временен синод», си присвоил по-голяма власт от тази на патриарх и поместен събор взети заедно, без да има подобни правомощия в църковната им пълнота. Всичките му пълномощия произтичали само от собственото му самозванство и от постановлението за регистрация на неговия «синод» от наказателния орган на богоборческия режим – ЧК (ГПУ). По този начин каноническата приемственост на официалната върховна власт в Православната руска църква през 1927 година била прекъсната.

Според Устава от 1917 – 1918 г., висшето църковно управление на епископите (в случая невъзможността за неговото каноническо продължение е премахната изцяло), е трябвало да направи всички усилия да съхрани паството и общините в своите региони, докато не бъде предоставена възможност да се проведе законен поместен събор и да се определи волята Божия в отношението към личността на патриарха. Но митрополит Сергий потъпкал и устава на Руската църква, и правилата на Вселенските събори в частта им за управлението на епископите. По такъв начин, съгласно нормите на Източната църква, всички действия на митрополит Сергий и неговия синод, започвайки с провъзгласяването на „заместник на патриаршеския местоблюстител“, били дълбоко антиканонични, тоест – това било църковно престъпление. За извършения разкол, по правилата на свещените събори митрополит Сергий подлежал на низвержение от сан и отлъчване от Църквата.

Новият Иуда

През 1927 година новият Иуда – митрополит Сергий, публикувал своята знаменита Декларация, в която за радост на Църквата обявил  радостта от социалистическата държава. „Вашите радости – наши радости“ – писал той до комунистическото правителство. В качеството си на един от «радостните» страни на съветите, Сталин нарекъл втората петилетка „безбожна“ и считал, че през 1937 година думата „Бог“ трябва да изчезне от съветския новоговор, затова е разбираемо, с какви «радости» е живеела сергианската йерархия. В Декларацията се съдържало „благовестие“ за нейната апостасия (вероотстъпничество) – духовна солидарност с гонителите на Църквата, „уния“ на Православието с антихриста.

След публикуването на тази Декларация, официалният и окончателен разкол в Църквата станал неизбежен. Повече от 60 архиереи, които не споделяли „радостите“ на безбожниците и затова се намирали в Соловецките лагери, не признали Декларацията. Не я признали и най-авторитетните митрополити, притежаващи канонически пълномощия от Поместния събор да възглавят централния апарат на Църквата в отсъствието на патриарха, а също и тези, които се оказали в изгнание. Канонически законните архипастири благословили вярващите за неподчинение на самозванеца и за излизане в катакомбите. През 1930 година митрополит Сергий заявил на чуждестранните журналисти, че в Русия Църквата не се преследва. И това в същата година, когато е бил закрит последният манастир, а числото на новомъчениците наброявало десетки и стотици хиляди!

През 1934 година новият Иуда започнал кощунствено да нарича себе си местоблюстител при наличие на жив и законен местоблюстител – митрополит Петър, пострадал за Христа в ареста.

Дяволът, като баща на всяка лъжа, не пощадил и близките до бившия митрополит отстъпници: през 1939 година в СССР легално действали само около сто православни енории и само четирима подчинени на митрополит Сергий архиереи. След изповедниците на вярата и честните свещенослужители, били респресирани и много вероотстъпници, колаборационисти и църковни доносници. На свобода «за резерва» оставили само шепа от най-ревностните и предани на Сталин сергиани.

От III Интернационал – в Трети Рим

През 1943 година бившият тбилиски семинарист Йосиф Сталин решил да използва за политически цели десетки милиони руснаци в чужбина, а в същото време и да се пробва да сплоти страните от пост-византийското пространство (Източна Европа и Балканите) под крилото на Москва като Трети Рим, като разиграе етноконфесионалната (етническата) карта. Сталин извикал в Кремъл тримата запазили се активисти от сергианската разколническа групировка: митрополит Сергий (Страгородски), Алексий (Симански) и Николай (Ярушевич), отделил правителствения самолет и заповядал да съберат по концлагерите останалите живи лоялни епископи на избрания нов „патриарх“. Незабавно направили няколко съмнителни хиротонии, след което 19 души се обявили за православен събор, на който потъпкали всички основополагащи канони на вселенското и руското Православие, провъзгласявайки Сергий Страгородски за „Патриарх на цяла Русия“. Новообразуваната религиозна организация – Московска патриаршия, Сталин и Берия нарекли по новому „Руска православна църква“, вместо традиционната „Российска“, подчертавайки нейния националистически характер и обозначавайки нейната роля в борбата с т.нар. „космополитизъм“.

По този начин, православната Църква, основана в Русия през 988 година, след 1927 година съществувала само и единствено в катакомбите и в изгнание зад граница. През февруари 1945 година Сталин решил да даде отново на създадената религиозна организация (джобната „червена секта“), всесъюзен мащаб и международен авторитет и за тази цел организирал в Москва т.нар. „Поместен събор на РПЦ“. Российското Православие по ред на свикване и провеждане на указания „събор“ нямало никакво отношение към действащия, от никого не отменен канонически устав – организаторите потъпкали изискванията и на настоящия устав и каноните на Вселенските събори. Присъствалите на т.нар. „събор“ чужди гости, преди всичко – представителите на източните православни църкви, Сталин подкупил с щедри подаръци: възнаграждения в долари, свещени облачения и украшения от злато и скъпоценни камъни, взети от музеите, а по-рано ограбени от болшевиките от историческата Православна Российска Църква.

Какво красноречиво потвърждение за това може да послужи, например, писмото на патриарх Алексий Ι до председателя на Съвета по делата на РПЦ генерал-лейтенант Г. Карпов от 20.11.1947 година:

„Наред с идейните течения в Москва, Антиохийската патриаршия има надежда, че Руската Църква и особено Руското Правителство, ще възобнови старата традиция на системна материална помощ към бедната Антиохийска църква – към училищата, храмовете, особено отделните по-бедни йерарси и т.н. Именно държавата сама, а не чрез Църквата в дореволюционно време, широко субсидирала Антиохийската църква, изхождайки от държавни съображения за необходимостта от поддръжка на Православието на Изток… Митрополит Илия предложил доброволно да бъде наш официозен (не официален) посредник между нас и гръцките патриарси – и тук, по негово мнение, решаващ фактор се явява степента на нашите възможности да ги нагушим с пари…“

Под влияние на драгоценните подаръци, изядения хайвер и изпитите кавказки вина и коняци, изглеждащи на членовете на „събора“ като манна небесна сред глада и разрухата на 1945 година, било прието „Временно положение за управлението на РПЦ“, което е в пълно противоречие с каноните на Православната църква. Това положение превърнало Московската патриаршия в някакво подобие на тоталитарна секта, в която трима души, начело с т.нар. „патриарх на Москва и цяла Русия“, получили по-голяма власт от поместния Събор, и право административно да управляват Църквата още по-диктаторски, отколкото петровия синод. Но ако императорите до 1917 г. са се считали за православни християни, то сега официалните структури на Църквата били абсолютно подчинени на волята на вожда на богоборческия режим. Такова падение за 2000 години църковната история не е познавала!

През 1945 година на „събора“ с неканонически открито гласуване за „патриарх на цяла Русия“ бил избран митрополит Алексий (Симански), най-близък сподвижник на Сергий (Страгородски), дискредитирал се с активно сътрудничество на ГПУ и участие в обновленческия разкол през 1922 – 1923 година. За вярно и продължително служение на съветското правителство и органите на Държавна сигурност Алексий Симански постоянно получавал своите „тридесет сребърника“: правителствени ЗИС[3], вила, почивка в Крим, круизи на комфортни кораби, специален вагон за железопътно придвижване, специално продоволствено и медицинско обслужване. До самия разпад на СССР Московската патриаршия се снабдявала с деликатеси и алкохол от кремълската база. Всички ръководители на сталинско-брежневската църковна йерархия били награждавани с почетни грамоти, в това число и от КГБ- СССР. Патриарх Алексий I станал рекордьор по ордени в средите на съветските архиереи: 4 ордена на труда „Червено знаме“, които и до сега внимателно се съхраняват и с гордост се демонстрират в музея на Духовната Академия в Сергиев Посад. Наистина – секта на „отец Здездоний“![4]

Както показало разкриването на архивите на КГБ, самата „червена“ патриаршия под прикритието на богослужебно-религиозна дейност фактически била подразделение на МГБ (Министерство на държавната безопасност). И ето защо, след като пъпната връв, свързваща Московската патриаршия с нейната материнска организация – 4-ти отдел на 5-то управление на КГБ, била скъсана през 1991 година, РПЦ се оказала неспособна за самостоятелно църковно служение. Сбъднали се думите на Христос за нерадивия слуга: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре“. През 1947-48 година сталинската православна църква се надявала на Всеправославния събор, на който с помощта на невидимо присъстващото МГБ (Министерство на държавната безопасност), Московският патриарх да бъде издигнат от днешното пето място в йерархията на патриарсите до първо, т.е. да стане Вселенски. Тогава Москва щяла да бъде провъзгласена за Трети Рим, а Йосиф Сталин – за Константин Велики. Но Бог не допуснал такова кощунство над християнството.

Бащата на родната патриаршия е доволен от децата си

 Но и в статуса си на болшевишки вожд сталинската патриаршия прославила своя кръстник по-горе от всички светии. Ето как описват впечатленията си от срещата със Сталин на 10 април 1945 година патриарх Алексий I и митрополит Николай:

„Пълно щастие е да видя лице в лице този, чието име с любов произнасят не само във всички краища на нашата страна, но и във всички свободолюбиви и миролюбиви страни; ние изказахме на Йосиф Висарионович нашата благодарност… Беседата беше съвършено непринудена като беседа на баща с децата му“. Баща с децата му! Кое може да бъде по-красноречиво от това безпощадно саморазобличение на Патриаршията?

През 1947 година по случай празнуването на 800-годишнината на Москва, патриарх Алексий I заявява, че ръководената от него религиозна организация осъществява „усърдна всецърковна, всеросийска молитва за държавата, победата, мира, здравето и спасението… на всички доблестни ръководители на нашата страна начело с нашия Велик и мъдър Вожд, твърдо водещ нашата Родина от древни времена по свещения път на мощта, величието и силата“.

Смъртта на основателя на РПЦ генералисимус Й.В.Сталин през 1953 година била тежък удар за неговите духовни чеда – патриарх Алексий (Симански) и неговите подопечни били хвърлени в тежка скръб. От „богословска“ гледна точка изглеждало унизително да споменават своето божество като „раб Божий Йосиф“ (стандартната формулировка на църковното споменаване). Затова на заупокойната служба споменавали починалия вожд като „генералисимус Йосиф“. В словото си на панихидата патриарх Алексий I благовестил:

„Великият Вожд на нашия народ Йосиф Висарионович Сталин си отиде. Напусна ни велика, обществена сила, в която нашият народ усещаше своята сила, която той ръководеше в своите съзидателни трудове и действия, с които се утешаваше в продължение на много години. Няма област, която да не бе проникната от дълбокия взор на великия Вожд… Нито един въпрос, с който се обръщахме към него не беше отхвърлен; той удовлетворяваше всички наши молби. Паметта ни за него е незабравима…“.

Дори в хрушчовите времена, когато КПСС на своите ХХ и ХХII конгреси се „покаяха“ за „култа към личността“, съветските йерарси останали верни на незабравимата памет за своя Баща – „Великия Вожд“. „Служителите на култа“ останали предани на „култа“ към своя духовен Отец – Основател и до днес. От името на Московската патриаршия нито веднъж не е прозвучала и дума на покаяние за тези позорни страници от миналото.

Хрушчов – новият Юлиян Отстъпник

Идвайки на власт, първият „перестройчик“ Н.С. Хрушчов решил да постави православните служители на култа към Сталин на място. За да отмъсти за почитта към Сталин, той им предложил да започнат масово закриване на енории, духовни семинарии и манастири. Накичените с ордени съветски владици започнали спешно сами да доказват ненужността на религията на социалистическото общество и набързо да закриват енории. Най-успешните в това архиереи били удостоявани с награди и повишение в службата. От 1958 до 1964 година количеството на енориите било съкратено повече от 2 пъти! Възпротивилият се на всичко това Калужски архиепископ Гермоген (Голубев) бил незаконно лишен от катедра и заточен в манастир в затворнически условия.

Слялата се с КГБ сергианска йерархия била принципно неспособна да мисли за интересите на вярващите. През 1961 година лично от патриарх Алексий Ι и бъдещия патриарх Пимен цялото духовенство било напълно отстранено от влиянието на икономическо-административния живот на Църквата, тъй че енорийските свещеници станали наемни работници при сформираните съветски „двадесятки“[5] като учредители на енории, каквито на практика се явявали не вярващите, а често ветераните на КПСС и КГБ. В резултат  по искане на властите т.нар. „двадесятка“ би могла във всеки момент да затвори храма или да разтрогне договора с политически нелоялния свещеник и да го остави фактически без работа.

През 60-те години са били лишавани от местата си на пастирско служение дори за това, че са издавали характеристика на младите вярващи за постъпване в официално действащата Духовна семинария. А архиепископ Пимен (Извеков), един от бившите главни проводници на безбожния ред в Църквата, в същата тази 1961 година, получил като награда от социалистическата си Родина званието митрополит, орден на труда „Червено знаме“ и втората по значимост катедра – Ленинградската, а по-късно бил издигнат и за патриарх.

Превод от руски език: Ренета Трифонова

Източник: www.vehi.ne

Превод: Ренета Трифонова

Преводът е направен за Задругата през 2019 г.

 (Следва)

––––

Свещеник Глеб Якунин – роден през 1934 година. В края на 50-те години се посветил на християнско служение. През 1958-59 година учи в Московската духовна семинария. На 10 август 1962 година е ръкоположен в сан свещеник. През 1965 година заедно със свещеник Николай Ешлиманов се обърнал с открито писмо към патриарх Алексий Ι за положението на Православната църква в СССР и за предателството на ръководството на Московската патриаршия на интересите на Църквата (вж. Ал. Мен „Няколко думи за делото на двамата московски свещеници“ и също в писмото на А. Солженицин „Великопостно писмо“ до патриарх Пимен“, 1972 г.). По указание на КГБ през май 1966 година църковната власт го изпратила „в покаяние“ – под запрещение (от свещенослужение), при активното съдействие на архиепископ Алексий (Ридигер), по-късно патриарх Алексий ΙΙ.

През 60-те и 70-те години отец Глеб Якунин е деен участник в правозащитното движение. През 1976 година е съучредител на „Християнски комитет за защита правата на вярващите в СССР“. До ареста му през 1 ноември 1979 година е публикувал стотици документи, писма, материали, свидетелстващи за масовото потъпкване на религиозните свободи в СССР.

На 28 август 1980 година е осъден за „антисъветска агитация и пропаганда“, бил е „затворник по съвест“ до 1985 година, след това – две години и половина е заточен в Якутия.

Реабилитиран с Постановление на Върховния съвет на РФ от 18 октомври 1991 година. През 1990 година е избран за народен представител в Русия. Бил е заместник-председател на Върховния съвет на РФ по Свободата на съвестта, съдействал за приемането на Закона за „Свободата на вероизповеданията“. Съдействал за откриването на много храмове и манастири.

В края на 1991-92 година участва в работата на парламентарната Комисия по разследването на причините и обстоятелствата ГКПЧ, публикуваща архивните материали на КГБ за сътрудничеството на номенклатурата на Московската патриаршия с Държавна сигурност. По формално основание, а фактически заради разкриването на тези архиви и заради защитата на интересите и редовото духовенство, на 1 ноември 1993 година е лишен от сан. Считайки тази разправа за незаконна, през 1994 година преминал в независимата Украинска църква, в която служи като свещеник до 2000 година. Заради изобличаването на ръководството на Московската патриаршия в разхищение на хуманитарни помощи за стотици милиони долари и за призив към високопоставените църковни агенти – информатори да принесат църковно покаяние, през февруари 1997 година, с грубо нарушение на църковните канони е бил отлъчен от Църквата. Не признава и това разбойническо деяние.

[1] Латифундии – земеделско владение, покриващо огромна земна територия. Названието поризлиза от латински език lātus, „обширен“ + fundus – „ферма, имение“. Работниците в тези имения са били изцяло роби (бел. прев.).

]2[ ГПУ – Государственное политическое управление – Държавно политическо управление, което се появява през 1922 г. на мястото на ЧК. ГПУ е един от най-могъщите инструменти и органи за масови убийства в историята на човечеството. ГПУ организира отнемането на земята от селяните в СССР и Украйна и национализацията чрез репресивни методи, които често завършвали със смърт или ГУЛАГ. През 1934 г. ГПУ се влива в структурите на НКВД (бел. прев.).

[3] ЗИС – „Завод имени Сталина“ – лек автомобил от висш клас, първият съветски следвоенен автомобил, чието производство започва през 1945 г. и завършва през 1958 година (бел. прев.). 

[4] Отец Звездоний – герой от сатиричен роман – антиутопия на руския писател Владимир Войнович. Отец Звездоний е описан в романа като „генерал-майор на религиозните служби“. Повече за героя виж тук (бел. прев.).

[5] Двадесятки – енории от по 20 души, към които бил назначаван свещеник. Енориите обикновено се състояли от хора на КГБ, и при първото непослушание или съмнения за политическа нелоялност, свещеникът оставал без препитание (бел. прев).