Из колекцията икони „Св. св. Кирил и Методий“ на Историческия музей в Добрич

Проф. д.и.н. Гатя Симеонова

11 май – Произход. Преобразувания. Осмисляне.

Въведение

Аз, завършилата  Славянска филология, съм една от тези, които не знаеха нищо за датата 11 май. Едва когато започнах проучванията си за празника на св. св. Кирил и Методий, научих за нея. Сегашното ми изследване е подчинено на потребността наистина да си изясня много неща около датата като място в календара, символика, празничен пълнеж, етапи в празничната дейност, отношение към празника. От началото на 80-те години на ХХ век започнах да изследвам празничната почит към светците Кирил и Методий, както и някои страни на тяхното дело. Настоящият ръкопис, посветен на 11 май – ден за богослужебна и светска възхвала на нашите Първоучители, е подготвен във вида, в който го предавам сега, съвсем в началото на новото хилядолетие – през 2001 г. Няма да споделям причините, поради които до този момент той не е бил отпечатан. Това по принцип е „текст от чекмеджето”. Предлагам го без пренаписване, поправки и добавки. Текстът отразява мисленето ми към етапа на неговото създаване, което не се е променяло. Трудът* в публикуван вариант би могъл да бъде основа за бъдеща научна активност от страна на колеги, които проявяват интерес към темата. Причината да се реша да го предложа на читателите е в убедеността ми, че едно духовно наследство трябва да се защитата непрекъснато. Особено ако попълзновенията към него са необосновани.

Българският 11 май

Заглавието на този текст, както и неговото съдържание е отговор на една реч на Михаил Погодин. В нея забравеният или съзнателно неуточняван в случая произход на датата 11 май в църковния празничен календар заличава всякакво южнославянско и по-конкретно всякакво българско участие, противно на изследванията върху средновековната Кирило-Методиева празничност, които предполагат българско църковно и книжовно влияние върху Русия непосредствено или чрез посредничеството на Атон. Какви събития са се случили и се отбелязват на 11 май в православния християнски календар? Това е денят на освещаването на столицата на Източната римска империя – Константинопол. Събитие, вписано като „обновление Цариграда” (330 г.), което съвпада, при това не случайно, с деня на мъченическата смърт на Мокий – раннохристиянски местен светец. През ХII-ХIII век в българска среда се създава празник за обща прослава на светците Кирил и Методий на 11 май – дата, която в запазени писмени извори от XII/XIII-XVIII е отредена и за помен на Св. Методиевия упокой. През ХIХ в. следва възраждане на датата в календара на някои православни църкви (българската, руската), както и навлизането ѝ в светския календар на българите като най-голям техен празник, не случайно наричан Българският Великден. Доказателства се откриват в книжовните извори и богослужебната практика на българите през ХIХ век. Вкореняваното становище (с научни и публицистични средства) за руския принос при възстановяването на датата 11 май в българския църковен календар през Възраждането предизвика въпроса как, кога, защо и с чие посредничество тази дата попада в Русия и доколко тя е навлязла в празничната ѝ практика. Отговорите отвеждат към мощно българско влияние под формата на църковна организация, календар, книжнина, лично присъствие на представители на българския духовен елит. Фактите показват, че руското влияние има своето място и то няма да загуби нищо от приносите си, ако се уточнят действителните пътища, механизми, активни субекти и  техните обосновани мотиви, за да се създаде една по-близка до истината картина на научното обяснение. Историята на Кирило-Методиевия култ недвусмислено потвърждава, че 11 май като ден за празнична почит на Първоучителите възниква и се утвърждава в българска среда. Прави се разлика между пораждаща и опазваща празничните традиции среда. Традицията е наша, опазена в руска среда по книжовен път и възродена след векове в собствената си изходна среда – българската, която се опира и на своето книжовно наследство, съхранено в собствените ѝ предели.

Изборът на датата 11 май освен за реална обвързаност на солунските братята и на България със Стария и с Новия Рим свидетелства за неоспорими връзки с духовното наследство на района – предхристиянско, раннохристиянско, средновековно, възрожденско и чрез живата памет и почит към светците Кирил и Методий е своеобразна персонифицирана приемственост във все още необозримото битие на нашата империя на духа.

Каварненска поздравителна картичка от началото на ХХ в. за празника 11 май

Мотивът за славянството в българския култ към равноапостолните Кирил и Методий

В български изследвания, посветени на празничната почит у славяните към светците Кирил и Методий и на формите, в които тя се проявява, въпросът е засяган мимоходом, откъслечно и много рядко чрез загатване на общославянските му измерения. По правило такъв въпрос е задаван в навечерието на юбилейни чествания на годишнини от делото на нашите първоучители или от тяхната кончина – 1000-годишнината от Великоморавската мисия (1863), 1000-годишнината от смъртта на св. Кирил (1869), 1000-годишнината от смъртта на св. Методий (1885) през ХIХ и съответно 1100-годишнините на мисията и упокоя на светците през ХХ век. Мотивът за славянското единство като произход, историческа съдба и историческа памет в българска среда неизменно се обвързва с датата 11 май, когато имената на равноапостолите Кирил и Методий не без връзка с развитието на славистиката оживяват отново  в колективната памет на българите. Последните започват да осъзнават необходимостта от празничното им почитане чрез възраждане на средновековната църковна българска традиция, дообогатена съобразно светските исторически очаквания. Ако на първо място в това проучване поставяме българите, то е не само поради особената им заслуга за опазването на Кирило-Методиевото дело и неговото разпространение сред славяните. Те са първите, които през Средновековието утвърждават празничната почит към апостолите Кирил и Методий. Те са първите, които я възраждат около средата на ХIХ в. Те са единствените, които още през Възраждането създават ежегоден празник на славянските първоучители. Те са тези, които в литературата, посветена на празника или писана по повод на празника, приписват общославянски обсег на празнуването и търсят общославянската значимост на тази празничност.

Защо в нашите възрожденски и следосвобожденски научни и публицистични публикации, посветени на празничната почит към св. св. Кирил и Методий, се споменава, че 11 май е празник на всички славяни, че той се чества от всички славяни? Тази „научна“ линия, зачената през Възраждането, има своите продължители до днес. Намират ли тези думи потвърждение в празничната Кирило-Методиева почит на 11 май у славяните в миналото и днес? И, ако не отговарят на истината, защо българите не се опитват да я опровергаят, а сами я въвеждат в обръщение и единствени те ѝ вярват? От романтични подбуди, от липса на национален егоизъм, от потребност за подкрепа и признание, от вродена духовна щедрост или просто от незрялост българската интелигенция прегръща идеята за общославянски празник безкритично, без да подозира, че има свещени права над своето наследство, които не бива да се споделят и преотстъпват с очевидна непредпазливост относно последиците. Не са ли това комплексите на една догонваща и нагаждаща се все още интелигенция?

Юбилейни чествания в българската Кирило-Методиева празничност (начало и продължение)

Докато Денят на Кирил и Методий във всички измерения на неговата празничност (исторически корени, време на възраждане на празничната почит, дата, обсег, форми на честване) е едно специфично българско явление, то за общи форми на празнична почит към светците Кирил и Методий у всички славяни можем да говорим по повод на юбилейните чествания. Те са съотнесени към 1000 и 1100-годишнините от делото и от смъртта на св. Кирил и на св. Методий. Всички славянски народи отбелязват бележитите годишнини, но празнуването при всеки от тях е подчертано специфично. Спецификата се изразява на първо място в годината на провеждания юбилей; в мотивировката за неговото отбелязване; във фактите от етническата история, с които се свързва; в начина на неговото провеждане; в паметта, която това събитие оставя под формата на архитектурни и скулптурни паметници, научни и литературни трудове, направления в науката и подготовка на кадри; в учредяването на културни институции – музеи, библиотеки; в установяването на културни връзки. В славянския свят 1000-годишнината от Великоморавската мисия, обвързана с различни поводи, се чества през годините 1862 (в Русия) и 1863 (от западните славяни). Отглас от тези събития е Славянският събор, организиран през 1867 г. в Русия. През ХIХ век славяните честват също 1000-годишнината от смъртта на св. Кирил (1869) и на св. Методий (1885). През ХХ век се отбелязва 1100 годишнината на споменатите събития.

През Българското възраждане най-ранното споменаване на юбилейната 1000-годишнина датира от 1861 г. Идеята е логично обвързана с възобновяването и утвърждаването на 11 май като Ден на светците Кирил и Методий, както и с „хилядагодишнината, откакто са разнася и гърми Българский книжевен език и упитомява една голяма част от человечеството“. В българския празничен календар тази първа 1000-годишнина обема събитията „покръстване на владетелското семейство” (1864), хилядолетието от кончината на св. Кирил (1869) и  хилядолетието ни „от определянето към православната църква” (1870). В края на ХIХ век Княжество България отбелязва през 1885 г. с тридневно честване 1000-годишнината от смъртта на св. Методий, на което кани и българите от неосвободените земи. В българския празничен календар на ХХ век са вписани 1100 годишнините от рождението на св. Кирил (1927), от Великоморавската мисия (1963), от кончината на св. Кирил (1969) и на св. Методий (1985). Отбелязана само в определени научни среди е 1150-годишнината от рождението на св. Кирил (1977).

По решение на ЮНЕСКО 1969 г. е обявена за международна година, посветена на Константин Кирил-Философ. Юбилейните чествания са повод да се изтъква не само българската и общославянската, но и общочовешката значимост на Кирило-Методиевото дело.

Корицата на книгата

Българите и „износът“ на празника или Българският Великден по света (вместо невъзможното заключение)

Едно внимателно вглеждане в информацията за празничната почит към равноапостолите Кирил и Методий, която идва от чужбина в миналото и в наши дни, показва, че ежегодното традиционно или периодичното юбилейно честване е организирано от българи, по инициатива или със съдействието на българи. Празникът е поддържан както от българите, които остават върху етническата територия, но извън политическите граници на държавата, така и от българите-колонисти в съседни и далечни страни. От Възраждането насам българската емиграция в славянските  и в неславянските европейски страни, както и онези българи, които са разпръснати по други континенти, поддържа светлината на празничността. За това допринася освен всичко друго и фактът, че Денят на светите братя е избран за патронен празник на много от българските храмове, училища, културни или землячески сдружения.

Всъщност свиването на празника в държавните граници е особено характерно за неговото протичане след Втората световна война. Неговото организиране извън границите на страната се активира и добива размах от 1969 г., когато ЮНЕСКО обявява честването на 1100-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ за събитие от планетарен мащаб. Несъмнено програмата на тази световна организация по юбилейните чествания в много страни се осъществява по инициатива или с активното съдействие на България чрез нейните посолства, културно-информационни центрове, двустранни дружества за културни връзки. Те организират приеми, коктейли, тържествени концерти, конференции, изложби. Тази популяризаторска дейност на България в чужбина цели културно общуване на официално държавно равнище. Грижата за етническата идентификация на българската емиграция чрез празника българската държава от 1945 до 1989 г. явно смята за частен въпрос, за въпрос на вътрешен порив и с нищо не показва, че го забелязва. Сложно и далеч не еднозначно стоят нещата с Кирило-Методиевата празничност в онези български среди, които съзнателно и целенасочено се обезбългаряват или дебългаризират.

Скулптурните паметници на равноапостолите Кирил и Методий, създадени от български творци през ХХ и ХХI век, които се издигат у нас, а техни копия са подарени на страните, съпричастни към Кирило-Методиевото дело, бележат пространствата на почитта, която българите отдават на двамата свои бележити светци. Тези очевидни знаци на онагледена памет и признателност се превърнаха в пример за подражание, като предизвикаха подобни жестове в някои отскоро възобновили почитта към Солунските братя славянски страни. Паметниците на Първоучителите Кирил и Методий там са израз на поредното приобщаване към едно празнично наследство, съхранявано неотменно от българите от Средновековието през Възраждането до наши дни. Наблюдава се обаче и тенденция към обсебване на наследството, щедро споделяно от наша страна. Дали наистина все още е уместен библейския пример със Соломоновия жест? Дали мъдрата благородна отстъпчивост е уместна в един свят на агресия и притъпена духовност, когато става дума за отстояване на права върху изстрадани духовни достояния?

Заключение

Истинската дата на празника от Средновековието през Възраждането до средата на второто десетилетие на ХХ е 11 май. Редно е обществото да я отвоюва и да я върне в българския светски празничен календар. Впрочем има примери за подобна тенденция. Не мисля обаче, че е редно изборът на българската общественост да бъде изкуствено ускоряван с укази за прелокализиране на празника. Самата българска православна общност в страната и в чужбина се придържа към различни календарни системи. На Атон нашият манастир води богослужението си по Юлианския календар. Междувременно би трябвало да се помни, че израснаха няколко поколения, за които датата 11 май не значеше нищо. Те бяха и продължават да бъдат приобщени към 24 май – не само празнична дата, но и име на празника. Празникът, отреден на нашите равноапостоли, е толкова богат на съдържание, че на практика съвременното българско празнуване не може вече да се побере в един ден. За онези, които следят развитието на култа през последните няколко десетилетия на ХХ в., е очевидно, че празничната събитийност се разпростира в дните между 11 и 24 май. На практика и двете дати имат своето място в съвременния Кирило-Методиев култ. Институционализирането на 11 май е въпрос на време, а в полза на тази традиционна дата трябва да продължи да действа, като се разгърне до вътрешна потребност на българина, едно обществено мнение, защитено и с празнични дела. Преутвърждаването на 11 май не означава непременно обезличаване или заличаване на 24 май. С времето българинът чрез вътрешния си усет ще направи своя избор и официалният календар ще трябва да се съобрази с него.

 Биографична справка

Гатя Симеонова е доктор и доктор на историческите науки, професор (ст.н.с. І ст..) в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей (ИЕФЕМ) при БАН. Автор е на книгите: „Литературният празник“ (1993), „Проблеми на Кирило-Методиевата празничност“ (1993), „Загадките около етническия произход на солунските братя или на кое племе собствено принадлежат светците Кирил и Методий“ (1993, второ доп. изд. 1999), „Покръстването“ (1994), „Денят на Кирил и Методий“ (1994), „Аз-повествуванието“ (1996), „Традициите в празничността“ (1999), „Традиционните празници в състояние на промяна“ (2000), „Театърът на българите (През погледа на етнографа)“ (2000), „Християнската празничност на православния българин“ (2001), „Привержений само на работата си или възрожденският учител – един от творците на новобългарската култура“ (2002), „Взаимоотношението град-село в етнографска интерпретация“ (2005), „В началото бе светлината“ (2005), „Проблеми на Кирило-Методиевата празничност. Книга втора“ (2007), „Пътеките на мисълта“ (2008), „В търсене на етнографски подход при изучаването на града по българските земи. (В Проблеми на българската градска култура. Т. 5)“ (2009), „Похвално слово за коня“ (2010), „Във славен град живеем ний. Етноложки поглед към Русе.“ (2010), „Млечна зрелост. Етнографска документалистика тип „житейски истории“ (2011), „Начинанието „памет” (Градиво за бъдещата история на българската етнография)“ (2015), „Групи българско население и етнографски групи“ (2015), „Честването на светите братя Кирил и Методий у българите“ (2020), „Живея като сън временно на тая земя“ (2020) и „11 май. Произход. Преобразувания. Осмисляне.“ (2022). Автор е на сборника с разкази „Прахосница на време“ (1982, издание на полски – 1987), на романа „Бъди жива завинаги“ (1996), както и на стихосбирките „Жена от края на ХХ век“ (1991; 2017), „Споделност“ (1996), „Обречена на слово“ (1996), „Унаследяване“ (2008) и „Дървеса“ (2019).“Вяра и Дело” е бюлетин на II Каварненска енория на храм “Св. вмчк. Георги”, поддържан, издаван и разпространяван от Атанас Димитров – АтаДим. В категорията Вяра и Дело можете да прочетете всички издания на бюлетина, а отделните броеве можете да проследите на страницата в блога.

––––

* Книгата „11 май. Произход. Преобразувания. Осмисляне“ е авторското издание в тираж 20 броя. ISBN 978-954-392-680-0, издател: Пропелер.

––––

Източник: Вяра и Дело, брой 3 (35), година VIII , май, 2022 г.