Илюстрация 1: Портрет на Гаврил Кръстевич като главен управител на Източна Румелия

Проф. дин Вера Бонева, днк

Гаврил Кръстевич (1818-1898) е възрожденски и следосвобожденски обществен, политически и книжовен деец, който е оставил дълбоки следи в редица съществени процеси от национално значение, разгърнали се през втората половина на XIX век. Чрез статиите и студиите си по книжовноезикови въпроси той се нарежда сред основоположниците на нормата на новобългарския писмен език. Историческите му съчинения съответстват на нивото на европейската наука към времето, в което той работи, като в тях са осъществени едни от ранните професионални анализи на важни извори за развитието на българския народ през Средновековието. В църковното движение Гаврил Кръстевич участва като теоретик на българската кауза, а в качеството си на водещ юрист изнамира и популяризира важни доводи в полза на каноничната и институционална самостойност на българската църква. Дейността му като главен секретар и генерал губернатор на Източна Румелия (1879-1885) е от ключово значение за доброто устройване на административната област и за утвърждаването на преобладаващо българския ѝ характер. Споменът за Гаврил Кръстевич се пази чрез негови монументални паметници в Котел и Пловдив, а името му напоследък придобива все по-голяма популярност в хода на чествания, свързани с Българската екзархия и със Съединението на Княжество България и Източна Румелия. (Илюстрация №1)

Ведно с Георги Ст. Раковски и Марин Дринов Гаврил Кръстевич е сред водещите дейци на Високото възраждане, които век след създаването на „История славянобългарска“ от отец Паисий Хилендарски популяризират чрез периодичния печат цялата творба и части от нея. През 1859 г. в полемичната брошура „За Цариградския патриарх“, подготвила в теоретичен план Българския Великден, Гаврил Кръстевич се позовава на Паисиевата история, за да припомни на просветената си аудитория, че българите са имали автокефална църква още през Ранното средновековие. В бележка под линия към въпросния текст авторът отбелязва, че разполага с три преписа на „История славянобългарска“ – анонимен препис от 1845 г. (който не е достигнал до наши дни), препис на монаха Пантелеймон от Сопотския манастир от 1828 г. (също недостигнал до наши дни) и Софрониевия препис от 1765 година. Наличието на три отделни ръкописни варианта на „История“-та е свидетелство за значим изследователски интерес на интелектуалеца към първооснователя на модерното ни историописание.  Това обстоятелство е ясен сигнал, че Кръстевич се е интересувал от „българското ръкописно повествование“, създадено от отец Паисий Хилендарски системно и че е полагал усилия да издирва негови вариации още в хода на системните си изследователски усилия през 50-те години на XIX век.

Уповавайки се на познанието си за хода на църковната ни история през вековете, теоретикът на българските антипатриаршески борби публикува в края на 1870 г. на страниците на цариградското списание „Читалище“ откъс от Паисиевата история, в който се споменава съществуването на автокефална църква през Средновековието. Тази публикация е знаменателна, защото в хронологически план тя е успоредна с известната студия на Марин Дринов „Отец Паисий, неговото време и учениците му“, появила се в официалното издание на Българското книжовно дружество през следващата 1871 година.

Факсимиле от въведението на Гаврил Кръстевич към публикацията на откъс от „История славянобългарска“ в списание „Читалище“, 18 февруари 1871 г.

В представените тук чрез факсимиле уводни думи (Илюстрация №2) присъства обективната оценка на историка спрямо неговия предшественик. Той нарича Паисиевата история „любопитен текст“, като изрично подчертава, че с оглед на познанието за обществените процеси към тогавашния момент това четиво е „в много части неправо“. Въпреки това, данните за Търновската патриаршия и Охридската архиепископия са безспорни. Важен е и регистрираният от отец Паисий процес на изгубване йерархическия суверенитет след падането на Балканите под османска власт. Ключовият в Паисиевата история откъс за денационализаторските действия на патриаршеските владици е подчертан с различен шрифт, тай като той обосновава моралните и обществени мотиви на църковната борба. Появата на този пасаж в българското публично пространство само няколко месеца след оповестяването на Фермана за учредяване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г. е ясен сигнал за връзката между Паисиевите послания и борбите на българите за утвърждаване на йерархическата им самостойност в началния етап от съществуването на Екзархията. Без да пледира, по подобие на Марин Дринов, че Възраждането започва с Паисиевата история, Гаврил Кръстевич привързва – логически и исторически – „любопитния текст“ на светогорския монах с текущите към повратната 1870 г. процеси и явления в българското публично битие.

Гаврил Кръстевич има и личен принос за опазването на един от най-важните за съвременната наука и култура преписи на Паисиевата история – Първия Софрониев препис от 1765 година. Фактите около съхраняването и предаването в Националната библиотека на това книжовно съкровище са повече от показателни за нетленната връзка на общественика с родния Котел, за доверието към него на княз Стефан Богориди и за чувството на отговорност на Кръстевич пред следващите поколения.

След смъртта на епископ Софроний Врачански (1739-1813) първият препис на Паисиевата история, направен от него през 1765 г. в пряко общение с автора, остава в семейството. Поверен е на най-изявения му внук Стефан Богориди (1775-1859). Преди смъртта си князът го предава не на един от синовете си, а на своя ученик и сътрудник Гаврил Кръстевич, в чиито интереси и занимания българската история присъства като ключов компонент. От момента на придобиването до края на жизнения път на котленеца Софрониевият ръкопис е обгрижван от държателя му като ценен скрижал. Той е присъствал на видно място в библиотеката му в къщата в Цариград. Бил е и сред книгите, които Кръстевич е пренесъл в Пловдив във времето на своята държавна служба там (1879-1885). В Пловдив до малката пожълтяла от времето книжка в началото на 80-те години на XIX век има възможност да се докосне и Константин Иречек, който споменава в свое писмо до Иван Шишманов от 23 декември 1898 г., че при едно от посещенията му в румелийската столица Гаврил Кръстевич му е показал „този твърде важен ръкопис на Паисиевата история“.

След смъртта на изявения възрожденски деец на 16 ноември 1898 г. – по негова воля – съпругата му изпраща негови документи, книги и ръкописи до Министерството на народното просвещение на Княжество България отразена в придружаващо писмо желание тези материали да бъдат съхранени за следващите поколения и да се използват за проучване и популяризиране делото на именития котленец. Министерството, още през 1899 г., предава документите и книгите на Народната библиотека, която тогава е управомощен орган за опазване на ръкописното ни наследство. Всички материали, ведно с Първия Софрониев препис на Паисиевата история, са запазени и се използват по волята на дарителя – за обогатяване знанието ни за българското историческо и културно развитие през XVIII и XIX век. Така, критикуваният от мнозина за не съвсем убедителните си идеи за Българското средновековие интелектуалец, се оказва сред най-прозорливите ценители и интерпретатори на монументалното Паисиево дело.

––––

Вера Бонева (р. 1965) е професор по история на Българското възраждане, доктор на науките по история и културология. Преподавател е в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Научните ѝ интереси са центрирани върху проблемите на българското историческо и културно развитие през XIX и XX век. Има теоретични и приложни приноси в музеологията и в изследването на културната памет. Автор е на 14 книги и над 200 статии в български и чуждестранни академични издания. Контакти – v.boneva@unibit.bg.

Източници:

Балан, Александър Теодоров. Котленският препис на Паисиевата история. // Български преглед, 5, кн. 12, 1898, 381-385.

Бонева, Вера. Възрожденецът Гаврил Кръстевич. Шумен: Издателство „Хелион“, 2000.

Кръстевич, Гаврил. [Ето реченото извлечение]. // Читалище, 1, 1870, кн. 11, 335-337.

Димитрова, Маргрет и Димитър Пеев. Из историята на „Историята“ – преписи и преработки на Паисиевия текст. // Научни трудове [на] Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, 50, кн. 1. Филология. 2012, 50-72.

Дринов, Марин. Отец Паисий, неговата история и учениците му. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 4, 1871, 3-26.

Паисий Хилендарски и неговата епоха. Сборник с изследвания по случай 200-годишнината от „История славянобългарска“. София: Издателство на БАН, 1962.

––––

Източник: Вяра и Дело, брой 4 (36), година VIII, юли 2022 г.

“Вяра и Дело” е бюлетин на II Каварненска енория на храм “Св. вмчк. Георги”, поддържан, издаван и разпространяван от Атанас Димитров – АтаДим. На страницата Вяра и Дело можете да прочетете и изтеглите всички издания на бюлетина. „Вяра и Дело“ поддържа своя редовна рубрика в Християнство.бг, като публикува онлайн всички материали от своето печатно издание за читателите, до които хартиеният вариант на бюлетина не достига.