„Православният аскетизъм е проникнат от любов към природата и въздейства за нейното преобразяване и обновяване. Православни светци като преподобни Пафнутий Боровски (+ 1478), преподобни Нил Сорски (около 1433-1508), преподобни Иосиф Волоколамски (1439-1515), св. Димитрий Ростовски (1651-1709) и св. Тихон Задонски поучавали да обичаме природата и всички създания, като съглеждаме с „умни очи“ преобразената плът на обещаното царство на Славата.

За превъзмогване на греховните съблазни и за цялостно устремяване към висшите духовни ценности, към Царството Божие и неговата правда (Матей 6:33), православни подвижници скъсвали със света и се отричали от него, но никога не преставали да се възхищават на природата и на нейната дивна красота, да се доближават с духа си все по-близко до нейния Творец, понеже, както се изразява св. Тихон Задонски, „всички създадени вещи са свидетелство за Божието всемогъщество, благост и премъдрост“ и чрез молитвеното си застъпничество, чрез въздействието на светия си живот и чрез примера на безпределното си боголюбие и човеколюбие, допринасяли за очистването и обновата на света и за утвърждаването му в доброто и правдата.

Подвижници и праведници се чувствали в природата като в храм, в който непосредствено усещали Божието присъствие и дори Самия Христос. В нея – според израза на стареца Зосима от „Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски – „всичко е тихо, благолепно, всичко се моли на Бога… Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват“.

Всеки православен християнин, на първо място подвижникът и праведникът, обича гората и горските птички, защото всичко е добро, хубаво и великолепно. „Погледни коня, голямо животно, което стои близко около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им: каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма никакъв грях, защото всичко е съвършено, всичко освен човека е безгрешно, и Христос е с тях, преди да бъде с нас“.

На въпроса: „Че мигар и те имат Христос?“, се дава изумителният отговор: „Ta как може да бъде инак?“, защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето… скита се из гората страшната мечка, ужасна и свирепа, и съвсем не е виновна за това… Отишла веднъж мечката при един велик светец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Христос да бъде с тебе“. И отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост… Ах, колко е хубаво това, колко е хубаво и чудесно всичко Божие!“

–––-

Откъс от статията на проф. д-р Иван Панчовски, „Отношение на изкуплението към творението“, Духовна култура, 1979, кн. 5.

Изображение: Икона със сцена от житието на св. Серафим Саровски, който храни мечка в гората.