Ренета Трифонова

Чия грижа е наистина християнското милосърдие? Много е писано и казано по темата, но за милосърдната дейност се говори винаги кампанийно, рядко, няколко пъти в годината, особено около празниците, след това телевизиите млъкват и ние също. Отдавна наблюдавам и различни хора, които реагират по темата по този начин: „Къде са институциите? Защо никой не си върши работата? Каква е тая държава?”

Че нямаме нормална държава, в която да има грижа за нуждаещите се, е факт отдавна, че институциите не си вършат работата и по-скоро пречат, отколкото да помагат – също. Че Църквата има проблеми и не успява винаги адекватно да реагира на тях, особено в милосърдната дейност, е също ясно. Друго обаче на нас не ни е ясно – на мен, на вас, на теб, на нея, на него.

Всички ние, вместо да крещим защо тази или онази институция не е донесла дърва в студа и одеяла през зимата, топла супа и лекарства на някой нуждаещ се, тихо, без да крещим, можем да помогнем.

Милосърдието е израз на християнска любов, а не е работа на институциите. Църквата също може да помогне, но църквата е сбор от личности – аз, ти, той и тя, които отговарят пред Бога за себе си. И аз, ти, той и тя вместо да обсъждаме удобно пред компютрите, можем според силите си да помогнем на човек в беда. Не институцията, а човекът, личността, могат да приготвят топла супа и да я занесат на нуждаещ се. Или да заведат човека на лекар, а след това да отидат до аптеката и да купят лекарства; а може и просто да нацепят дърва за огрев и да запалят печката, за да го стоплят. Бог изпраща постоянно хора в нужда, които да застанат на пътя ни, за да проявим милост към тях и да се опитаме да спасим душата си поне с това, ако не можем с друго – несретници и нуждаещи се има в цялата страна, но често ги срещаме по тротоарите и ги подминаваме.

Никаква институция не може адекватно да се погрижи за тях, защото в институциите също работят хора като нас. Плодът на милосърдието зависи от човека и от неговата милост, а не от някаква обща отговорност на някакви хора, работещи някъде. Така че крясъците за това как институциите не се грижат, как не могат да изпълняват функциите си или как Църквата трябва да се погрижи – да, верни са, но в лицето на всеки от нас.

Ето един коментар, който видях в профила на приятел и който е пример за милосърдие, при това във време, когато за такава постъпка – да нахраниш беден и гладен човек в нужда, е можело да заплатиш с живота си:

„Казвам се Диана Станчовска и съм дъщеря на Добри Станчовски, царски офицер, летец. Преминал през лагерите Куциян и Белене за много години, успял да оцелее, той трудно оцеляваше в годините след това. Единствената работа, която можа да си намери, беше като миньор. Работеше в различни мини в страната. А аз, сестра ми и майка водехме живота на семейство на „враг на народа“. Който не го е живял този живот, нищо не знае за жестокостта на комунистите. Изселваха ни почти през пет, шест месеца в различни села около София – Пасарел, Панчарево и т.н.

Обикновено ни разквартируваха в колиба или някаква барака извън селото. Никой, ама никой не смееше да говори с нас. Майка трябваше да се подписва всяка сутрин в милицията и след това започваше борбата за храната. Заплатата на татко беше страшно ниска и не стигаше за храна. Лятото беряхме гъби, киселец и какво ли не. Най-вече се изхранвахме с картофи. От детството си помня най-вече постоянното чувство на глад; глад, който те преследва всеки миг, не ти дава мира нито денем, нито нощем.

При едно от поредните изселвания ни натовариха в една каруца с малкото ни багаж и ни откараха в село Чеканчево. Стовариха ни пред една порутена барака извън селото и отново започна мъчителното превръщане на това мръсно място в дом, но майка винаги успяваше. След няколко дена намерихме зад бараката дебело одеяло, увито във вестници. Много се зарадвахме, защото имахме нужда от топли завивки. И така започна тази странна история. Всеки ден намирахме „колет“, увит във вестник – бучка домашно сирене, масло, шише мляко, яйца. Не се чудихме дълго кой беше нашият ангел-хранител. Всяка сутрин, много рано, чувахме звънчетата на биволите, биволарят ги водеше на паша. Той оставяше така важната за нас храна и никога за тези шест месеца не ни забрави.

За пръв път се хранехме нормално и не гладувахме. Беше опасно за този човек да прави това; знаехме и не го заговорихме никога, нито той нас. Понякога със сестра ми му рисувахме детски рисунки и ги оставяхме на нашето място. Никога не съм виждала лицето му, но никога не съм се съмнявала, че е било красиво, какво да е лицето на такъв човек, освен прекрасно. Когато се говори за герои в ония времена, аз винаги си мисля за биволаря от село Чеканчево.“

Размислите по тази тема остават за нас.