От протестантизъм към светите отци

Автор: Никола Владимиров

Посвещавам тази статия на моите възлюбени братя и сестри, които обичам и уважавам с цялото си сърце и душа, а именно протестантите! В статията ще обясня накратко за протестантизма и защо доктрината му е човешка, а не Божия. Ще разберете защо напуснах протестантизма и как стигнах до светата апостолска и единствена Христова църква, основана от Христос през 33 г. сл. Р. Хр., завещана и опазена от апостолите и техните ученици, познати на нас като светите отци. Нататък От протестантизъм към светите отци

Реклами

По повод децата, насилието и Църквата

27540945_116707852478076_2918462619164849179_nАвтор: Светла Несторова-Асенова

Аз съм християнка и майка на две деца, които не бия. Не, че не се е случвало – плясването на дете, така широко прието в нашата култура, е израз на безсилие, гняв, уплаха и болка. Все нехристови неща. И понеже сме слаби, а сме отраснали с убеждението, че не е „толкова страшно“ – случва се. Само че когато се случи, би трябвало да ни шибне съвестта, както всеки път когато сме нехристови и да ни заболи. И когато собствената ни любов, търпение и съвест са недостатъчни, можем да посегнем към Неговите. Те са безгранични. Затова сме християни, защото знаем, че сме несъстоятелни, недостатъчни и можем да потърсим Неговата помощ. Освен това, защото сме християни знаем, че „ония малките“ са Негови.

Всяка неделя заставам пред Чашата – заедно с куп
грешни, обикновени хора, които светят. И не бият децата си. И защото са християни може би, а не въпреки това. Всички те знаят, че молитвата, а не насилието освещава. Че насилието поражда насилие и с насилие не може да се отиде при Любовта. След Литургия пием кафе заедно с отеца. И той не бие децата си. Макар че се шегува, че отглеждането на две момчета прилича на казарма. Не мога да си представя, че някой от тях, или някой от моето семейство, което е почти същото, би могъл да планира и хладнокръвно да наложи „телесно наказание“ на дете. Просто не мисля, че някой от тях се чувства толкова непогрешим, че да дръзне да го направи. Пред чашата застават мъже и жени, хетеро- и хомосексуални, бедни и богати, интелектуалци и работници, българи и поне три други народности. Когато питаш отеца как ги привлича, той замислено отговаря: „Бог ги привлича, аз се опитвам да не Му преча“ (такъв си е).

Постоянно се организираме да подкрепим някого – беден, болен, мъртъв, бременна, празнуващ – човешките истории са много и поводи има винаги. Това е моят опит за Църквата. Това е БПЦ за мен – хора, събрани заедно с Христос, заедно с йерей, който им служи, малко на църковно-славянски, малко на български. Познавам и други енории, все от БПЦ, които прекрасно приличат на нашата. Тук, в София, в един южен град, където се черкуват майка ми и сестра ми, в едно манастирче близо до София, в няколко храма на морето.

Християнството е скандал. То внася в света куп нелогични неща, такива, които са непоносими за здравия разум – тогавашен, пък и сегашен: че чужденеца ни е ближен, бил той и друговерец, самарянин, ханаанейка; че и мъжете, и жените, и елините, и юдеите – всички те имат място в дома на Бащата. Че децата – ония малките – са ценност, даже повече от всички. Че когато Бог пише с пръст в прахта, праведниците се разбягват, а блудницата остава; че грешният митар е по-оправдан от божия служител. Това да говорим за човешка личност, която има права, и това дължим на Христовото въплъщение. Всъщност всичките си т.нар. „либерални убеждения“ дължа на Христос: свободният избор, неприкосновеността на човешката личност, ценността на живота, равноценността на човека, независимо от възраст, пол, етнос, раса, религия, любовта като единствена възможна контратеза на насилието.

Това е един вертикал, спрямо който целият свят стои сякаш изкривен. И който е по-истинен и по-жив от физическите закони, икономическата логика и здравия разум, консервативните ценности и либералните проекти за свръхчовека.
Вярвам, че в Църквата струи живот – всяка неделя, на всяка Евхаристия и само спрямо този вертикал е оправдано нейното съществуване. Всичко друго е от „този свят“, а то по определение е под ъгъл спрямо Христос. От „този свят“ са и становищата по обществено-политически проекти и ужасно им личи. Не приемам тези становища да бъдат възприемани като езика на Църквата.

Езикът на Църквата е Евангелието. И Слава Богу.

 

 

Православието между идеологията и живота

svilenАвтор: доц. д-р Свилен Тутеков

Проблемът за идеологизацията на Църквата *

Днес Православната църква е изправена пред задачата да даде отговор на редица въпроси, които се отнасят до смисъла на човешкото съществуване и до начина на живот в съвременното общество. Църквата се стреми винаги да решава жизнените и екзистенциални въпроси на човека в светлината на евангелската вяра и живот и тези решения зависят изцяло от правилното разбиране за самата идентичност на Църквата, която е условие за истинското богословие и духовен живот. В наше време обаче може да се констатира едно недостатъчно правилно разбиране за Църквата, което води до криза на църковното съзнание, и създава условия за формирането на един особен начин на мислене и манталитет, в който доминира много повече религиозният и идеологическият елемент, отколкото автентичното православно църковно съзнание и опит. Тази подмяна на истинската идентичност на Църквата често води до превръщането й в институция или идеология, което от своя страна свежда православната вяра до отвлечена доктрина, духовният живот – до безплоден морализъм, а църковната мисия – до пропаганда и социален активизъм. Затова актуалните въпроси на православния църковен живот и мисия трябва да се решават в рамките на един открит и отговорен вътрешноцърковен диалог относно истинската православна идентичност, която единствено може да реши проблемите за смисъла на човешкия живот и за ролята на Църквата в обществото.

В съвременното секуларно общество Православието се разбира най- често като идеология, морална доктрина или социална утопия. В условията на господстващите в западно-европейската цивилизация и култура рационализъм и индивидуализъм[1] този тип мислене се опитва да приспособи и да включи вярата и живота на Църква в определени ефективни модели, „духовни стратегии“ и общественополезни проекти, подчинени на целите и задачите на съвременното общество. [2] Тази подмяна е резултат от кризата на църковното съзнание, която в условията на секуларизма свежда Църквата до религиозна организация, податлива на влиянието на идеологическото мислене и манталитет. Това създава една много остра дилема между екзистенциалните цели, които Църквата поставя пред живота на човека и нуждите му в съвременното общество, определени изцяло от идеологията на прогресивизма и либерализма[3], от изискванията на потребителския манталитет и от „ценностите“ на постмодернизма.[4] Затова проблемът за идеологизацията на Църквата придобива особена актуалност и неговото решаване в рамките на вътрешноцърковния диалог става залог за така необходимия днес диалог между Църквата и обществото.

  1. Уточняване на понятието „идеология“

Преди всичко трябва да се подчертае, че в епохата на постмодернизма трудно може да се говори за идеология, тъй като съвременният свят се характеризира именно с рухването на всички стари и нови идеологии и с преоценката на всички „традиционни ценности“. Въпреки това е необходимо да се посочат основните черти на идеологията, защото те доминират в мисленето на съвременния човек и до голяма степен присъстват в неговото разбиране за Църквата.
Понятието „идеология“ се употребява за пръв път в края на ХVІІІ в. от френския философ Дестют дьо Траси. Под „идеология“ той е разбирал „рационално и систематично излагане на идеи и възгледи на една общност или група в противоположност на ирационалните предразсъдъци и на неразумните убеждения.“[5] По-късно Карл Маркс възприема този термин и осъжда идеологията като лъжливо съзнание, т. е. като един от начините за постигане на логическо идеализиране на противоречиви реалности, като опит на човека посредством разума да преодолее противоречията, които не успява да реши в практическия живот. Особен смисъл на понятието „идеология“ придава Карл Манхайм, според когото идеологията включва идеи и убеждения, които се появяват като съперничещи на официалната ситуация и порядък. Той придава на това понятие и по-широк смисъл: идеологията е „общ начин на мислене“, който в конкретна епоха характеризира една група или широка общност.[6] Разбира се, понятието „идеология“ придобива различен облик в зависимост от това дали се интерпретира в контекста на марксизма, позитивизма, неопозитивизма и функционализма, но като цяло идеологията запазва своите характерни черти на особен тип мироглед, система от идеи и убеждения, особен начин на мислене и начин за реализирането на тези идеи в личния и обществения живот.
Идеологията е „система от разработени идеи, които отразяват в човешкия ум специфични преживявания, желания и дори илюзии и които служат на хората като системи за ориентация“.[7] Особено важно е да се подчертае, че идеологията винаги създава някаква илюзия и фанатична привързаност към нея и то защото не притежава никаква онтология. Всяка идеология съдържа в себе си претенцията да тълкува света или да го променя (всяка една по свой собствен начин) и да бъде издигната като окончателна и безусловна истина. Абсолютизацията на идеите и целите, които идеологията поставя, създават форма на идололатрия, което й придава подчертано религиозен характер. Доколкото всяка идеология съдържа в себе си убеждението, че притежава някаква самоочевидна и абсолютна истина, тя започва да действа като религия, което подхранва вяра в последователите и превръща идеите в идоли.
За правилното разбиране на понятието „идеологията“ е важно да се отбележи значението на гръцката дума νοοτροπια, която означава начин на мислене, т. е. манталитет. Идеологията обхваща начина на мислене и тълкуване на реалността и живота; тя е начин на осмисляне на човешкото съществуване и дейност, на съществуването в общност и на целите на съвместния живот.[8] Важно е да се подчерта, че всяка идеология се интересува от отделните аспекти на реалността и фрагментира живота. Тъй като една система от идеи не може да даде цялостна интерпретация на реалността, която да бъде валидна за всички неща и да важи за всички периоди, идеологията често се преживява и приема като религиозен мироглед, основаващ се върху убеждението и вярата. Като система от взети наготово идеи, идеологията дава на човека гаранция, че е напълно спасен и го освобождава от напрегнатостта да прониква в съдържанието на живота и да търси неговия истински смисъл. Без съмнение тя се опитва да обхване всички аспекти на личния и обществения живот и да подчини цялата реалност на живота на определени идеи, убеждения и морални практики, които целят общото благополучие, прогрес и щастие. Водещите критерии в случая са утилитарният стремеж за полза, изискването за ефективност на действията и стриктното спазване на предписаните правила, независимо от уникалната неповторимост на личността, която трябва да ги изпълнява. Идеологията е „учение или теория, която не само се провъзгласява за абсолютна и всеобхватна истина, но и която предписва на човека определен начин на поведение и действие“[9]; тя винаги изхожда от отричането и отхвърлянето на всичко личностно като непотребно и е насочена към масите, колектива, народа, класите или човечеството. Целта тук е „правилното“ функциониране на живота на обществото като цяло, което зависи от съдържанието на съответната идеология, т. е. от един рационалистичен контрол на индивидуалните права и моралните задължения, който се налага от „легитимните“ политически и обществени структури. В пространството на идеологията пред човека винаги се поставят далечни, неопределени, абстрактни и илюзорни цели и задачи – прогрес, просперитет, напредък, социална справедливост и т. н., които поробват човешката личност и подчиняват духовния живота на човека на „правила“, „норми“, „проекти“ и „духовни стратегии“, които ампутират живота и го превръщат в „детайл“ от цялостния план за постигане на просперитет и щастие.

  1. Идеологизацията на Православието

Под влияние на рационализма и индивидуализма в западноевропейската цивилизация и култура постепенно се формира един възглед за Църквата като за религия и за идеология. Тази представа се корени в интелектуалния и духовния контекст на Запада, където през Средновековието Църквата се разбира преди всичко като система от идеи и етически ценности, която има за цел да осигури индивидуалната праведност на човека и постигането на добре организирано (посредством християнската вяра и морални норми) общество, т. е. да осъществи Царството небесно на земята.[10] Под влиянието на това утвърдило се доктринарно-утилитарно схващане и на протестантския конфесионализъм[11] от ХVІІ в. на Запад се формира един подход към еклисиологията, в който доминира идеологическият елемент и който по-късно се пренася и на Изток.[12] Съгласно този подход идентичността на Църквата се извежда от писмените паметници, които са съхранени в историята и имат безусловен авторитет. От тях посредством методите на логиката се изработва едно рационално определение за Църквата, чиито основни белези са различията й спрямо другите изповедания. Приемането на подобен идеологически подход превръща Православието в правило по отношение на другите изповедания или религии. Но „ако на Православието се предаде смисъл на добре оформена, на добре определена идеология, в която вече нищо не се създава и на която й остава само да се запази, без да прави нито крачка отвъд своите рамки…, то тогава и ереста е сама по себе си някаква идеология, но друга, която нарушава системата от положения на господстващото учение“.[13]

Подобно разбиране за Църквата започва постепенно да приема чертите на идеология, на философска доктрина, на морално учение или национален традиционализъм, което я откъсва от свидетелството на евангелската вяра и от реалността на живота, съхранени в опита и преданието на евхаристийната общност. Това положение може да се види в обстоятелството, че днес думата „православие“ често придобива отрицателни смислови нюанси и обикновено се употребява като „идеологическа парола“ при противопоставянето на Църквата с различни изповедания или религии. Не без основание „то се свързва с абсолютната привързаност към буквата на учението и в крайна сметка с идеологическия фанатизъм, който не допуска никакви промени, никакво усъвършенстване и заедно с това никакво придвижване към изходната мисъл и учение“. [14]Така Църквата постепенно започва да се схваща като откъсната от динамиката на живота статична система от идеи и обективни морални предписания, които приемат облика на идеологическа доктрина или морално учение. Подобен идеологически подход предполага стриктното неизменно пазене на установени интелектуални убеждения, утвърдени идеи и норми на живота, но заедно с това се изисква и безусловното подчиняване на някакъв външен авторитет,[15] който гарантира истинността на идеите и нормите на поведение. Доколкото проблемът за идеологията е философско-психологически въпрос, то опитът за идеологизация на Православието най-често е свързан с прикриването на някаква нерешителност и духовна стерилност и се използва преди всичко като начин за психологическа защита на хората, които имат нужда от авторитет, а от своя страна авторитетът е необходим за да поддържа човека, който не иска или не може да поеме върху себе си риска на свободата и постигането на лична зрелост.[16]

Идеологизацията на Православието осакатява живота и го приспособява към формалните изисквания на една рационалистично формулирана доктрина и към кодекс от конвенционални морални норми. Разбирането на благовестието на Църквата като „източник“ на метафизически положения и норми на индивидуалната нравственост изопачава събитието на вярата и откъсва реалността на живота от опита на църковната общност. То превръща вярата на Църквата в безплодна доктрина, която не води към участие в живота на Тялото Христово и свежда православния етос до морализма на индивидуалната етика. В този случай „реалното екзистенциално събитие – Благата вест – се превръща в индивидуална идеология, в индивидуална „религия“, в индивидуален морал, но нищо от това не може да спаси човека от смъртта“.[17]
Идеологизацията на Православието предполага превръщането на Благата вест – понякога Свещеното Писание, понякога Свещеното Предание, а понякога и двете заедно – в обективен „авторитет“, от който се извеждат метафизически и нравствени истини, подхранващи чувството за сигурност и гарантиращи верността към „правилото“. Така Църквата се превръща в „религия“ или институция, която има своя администрация, която утвърждава и пази вярата като идеология, което от своя страна „гарантира“ правилността на индивидуалния избор на вярата. По този начин, както пише Христос Янарас, „догматът, който изразява общия църковен опит, се превръща в автономно идеологическо съдържание, в рационалистичен дисциплинарен кодекс, защитаващ индивида от незнание и грешки… Подвигът на вярващите – актът и практиката на участие в динамиката на отношенията, които създават Църквата, – се кодифицират в правило на закона и в принципи на индивидуалната нравственост“.[18]

Превръщането на Православието в идеология е една от най-сериозните пречки за това Църквата да свидетелства за своята вяра в условията на съвременното общество, което все още е в плен на идеологическото мислене. Идеологическият подход към Църквата превръщат нейната мисия в безпринципна симбиоза от морално-пропагандни пароли и социална активност, които не водят човека към участие в опита и живота на литургичната общност, а целят да го „убедят“ в истинността на определени „християнски идеи“, „нравствени примери“ и „общочовешки ценности“. Именно идеологизацията на Църквата създава очакването тя да се превърне в една от общественополезните организации и вместо да бъде „стълб и крепило на истината“ (1Тим. 3:16) да бъде „стълб и крепило“ на обществения морал или на националното самосъзнание. Това означава, че всяко превръщане на Православието в „религия“, в идеология (независимо дали политическа, социална или национална), в институция или в учение, което цели „подобряването“ на индивидуалния или обществения живот, изопачава самата идентичност на Православната църква и тайната на живота като общение в любовта. А освобождаването от идеологическия подход и начин на мислене е възможно само чрез свидетелството на истинската евангелска вяра и начин на живот, открити и съхранени в опита и преданието на Църквата Христова.

  1. Животът отвъд идеологическите ограничения

В своето Предание и опит Православната църква е съхранила евангелската вяра и живот като събитие на историческото присъствие на Христос в евхаристийната общност – Църквата. Православната вяра не може да бъде ограничена в рамките на някаква доктрина, защото тя е израз на опита[19] от живото присъствие на Въплътилия се Син Божи – опит, който се предава в Църквата и който създава реалността на живота като лично отношение и общение в свободата и любовта. Въпреки че днес вярата се разбира най-често като убеждение в смисъл на някаква психологическа или интелектуална привързаност към някакво учение или идеология, в опита на Църквата тя „се осмисля като доверие, което винаги предполага лично отношение“.[20] В духа на традиционния за Православието исторически реализъм, вярата е доверие в Личността на Иисус Христос – доверие, което се превръща в жизнено и екзистенциално събитие, което обхваща целия живот на човека и му дава ново съдържание и цел. В общността на Църквата обаче това събитие не се преживява като индивидуален опит, а се предава като опит на участието в живота на евхаристийното събрание, т. е. на събралите се около Христос верни. Това събитие на вярата не е нещо неопределено и абстрактно, а живо и осезаемо предаване на опита от личната среща с Христос (срв. 1Иоан. 1:3) – опит, който се преживява и актуализира в Църквата като Тяло Христово и общност на любовта. Той открива тайната на новия живот, към който е призван човекът и поставя като единствена негова цел обожението и уподобяването на Христос (срв. Гал. 4:19). Реалността на този живот не може да бъде изтълкувана с идеологически, доктринарни или морални, а преди всичко с екзистенциални категории, тъй като тя се отнася към начина на човешкото съществуване в Църквата Христова. Така в събитието на вярата животът има своя онтология, която се утвърждава в Църквата чрез живото присъствие на Христос в евхаристийната общност. По този начин истината и животът, вярата и етосът образуват едно динамично единство, което се открива в личното участие на човека в общността на Църквата, която е икона на Царството Божие на земята.[21] Истинският живот, животът в Христос е възможен единствено в тази благодатна реалност на Църквата и всички усилия на вярващия са насочени към това да го запазят[22] като скъпоценен дар и като добър залог.
По своята природа християнската вяра се противопоставя на всеки опит за превръщането на Евангелието във философска, морална или социална доктрина. Евангелието не призовава човека към някаква друга по-добра религия или към по-добра духовност, а още по-малко към създаването на „организация“, която да се грижи за личния и обществения морал в името на полезни общочовешки цели. Христос не идва в света като религиозен водач, като нравствен учител или социален реформатор; Той влиза в самата сърцевина на човешката история, за да спаси човека от греха и смъртта и за да открие перспективата на един нов живот, подчинен единствено на закона на любовта. Църквата предлага на човека своя опит и практика, за да може той да живее в лично отношение и общение с Бога и с другия човек. Така тя благовести и призовава към един нов благодатен живот, който не може да бъде обективиран от рационални категории и не може да бъде възвестяван чрез морално-пропагандни пароли. Църквата не е религия и училище по духовност, а място, където човекът е призван да преобрази своето съществуване в съществуване като отношение и да открие своята истинска идентичност в личното си общение с Бога и ближния. В православното предание и опит отношението на човека към Църквата е възможно преди всичко като отношение на личност към общност, в която човешката идентичност се осъществява във факта на личната връзка и общение с Бога и с другия човек. Този присъщ на православната антропология персонализъм изключва всеки опит за обективирането на отношението на човека с Бога и с другия човек в рамките на някакви рационални и морални категории, а още по-малко с приспособяването им към някакви откъснати от живота идеологеми. Вярата в Църквата се открива като реалност на живота в Христос и Светия Дух – живот, който обхваща всички хоризонти на човешкото съществуване. Този живот се открива в своята пълнота чрез участието на човека в общността на Църквата, където той се утвърждава като истинска богоподобна и христоподобна личност в общението с Бога и ближния. Този живот е събитие и факт, жива реалност и опит на евхаристийната общност – Църквата, която е Тяло Христово (срв. 1Кор. 12:27) и „общност на обожението“ (св. Григорий Палама)[23], където човешката личност има възможността да израства към светост и обожение „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13). Без този опит и живот християнското благовестие се превръща в празни думи (срв. Лук. 24:11) и безплодна идеология, която няма преобразяваща сила и не води към спасение.
Ще завърша това кратко изложение с думите на съвременния богослов Христос Янарас, който пише: „Православието не е идеология, не е някаква „обективна реалност“, а нещо, което трябва да се открие. И ние сме призвани да открием това Православие, т. е. живота, истинския живот, животът, който не познава границите на времето, пространството, тлението и смъртта. Тогава и само тогава ние ще бъдем достойни членове на Църквата. Не тогава, когато Църквата е за нас форма на благочестие, което утвърждава нашия индивидуализъм, нашия егоизъм или когато тя става за нас възможност да утвърдим нашите идеологически положения или убеждения; това би било предателство към Църквата. Всичко това може да се намери на някое друго място. Това, което Църквата ни предлага в своето благовестие (Евангелие), е вкусът, опитът от истинския живот, животът като любов, животът, който не познава смъртта“. [24]

Източник: Православен богословски факултет към ВТУ


 

* Публикувано в сп. „Християнство и култура“, бр. 8, С., 2003.

[1] Редица съвременни православни богослови определят рационализма и индивидуализма като основни белези на съвременната западноевропейска цивилизация и култура. Вж. Yannaras, Chr. The Freedom of Morality. New York, 1984, pр. 127-137. Мидић, И. „Помирење – социjално-политичке димензиjе“, в: Саборност, бр. 1, Пожаревац, 1996, с. 13-17.

[2]  Срв. Yannaras, Chr. The Freedom of Morality, р. 195

[3] . Биговић, Р. Улога Цркве у савременоj цивилизациjи, в: Црква и друштво. Београд, 2000, с.
304-319.

[4] За отношението на Църквата към постмодернизма вж. по-подробно Биговић, Р. „Православна црква и постмодернизам“, в: Историjа, култура, духовност по повод 2000 години от Рождество Христово; Hopko, Th. „Orthodoxy in Post-Modern Pluralist Societies“. In: The ecumenical review. Vol. 51, № 4, X. 1999. pp. 364-371.

[5] Jанарас, Хр. „Религиjа – заjедница – идеологиjа“, в: Теолошки поглед, 1-4, Београд, 1992, с.3.

[6] Енциклопедичен речник по социология, ІІ изд. С., 1997, с. 157-158.

[7] Papathomas, G. Internal Orthodox Church Mission. Syndesmos Summer Institute, Suprasl-Poland 20-28. August 1999, р. 2.

[8] Срв. Jанарас, Хр. Религиjа…, с. 4.

[9] Шмеман, Ал. „Идеологиjа, религиjа, личност“, в: Искон, бр. 3, Београд, 1997, с. 74.

[10] Мидић, И. Савремени свет и Православна црква, в: Сећање на будућност. Београд, 1995, с. 137.

[11] . През ХVІІ в. в немския протестантизъм се формира едно разбиране за Църквата като
изповедание или конфесионално тяло и нейната идентичност се извежда изключително до правилото на вярата, разбирана като индивидуална убеденост и идеологическа норма. За
основните черти на конфесионализма вж. Зизjулас, J. „Екуменске димензиjе православног богословског образовања“. В: Православна теологиjа, Београд, 1995, с. 65-66.

[12] По-подробно вж. Florovsky, G. „The Ethos of the Orthodox Church“, in: The Ecumenical Review, Vol, XII, № 2, Geneva, 1960, pp. 183-198.

 

[13] Яннарас, Хр. Церковь – способ существования, сильный победить сметь, http://www.stphilaret.ru.

[14] Срв. Jанарас, Хр. Азбучник вере. Нови Сад, 2000, с. 220.

[15] Православната традиция не разбира авторитета като налагане на някаква външна власт и затова той никога не е в конфликт със свободата. По-подробно вж. Zizioulas, J. „On the
Concept of Authority“, in: The Ecumenical Review, Geneva 1969, pр. 160-168; Биговић, Р. Слобода и ауторитет, в: Црква и друштво, с. 48-57.

[16] Срв. Яннарас, Хр. Церковь…

[17] Яннарас, Хр. Вызов православного традиционализма, http://www.stphilaret.ru

[18] Пак там.

[19] За опитния характер на православната вяра вж. по-подробно Yannaras, Chr. Faith through Experience. Edinburg, 1991.

[20] Яннарас, Хр. Церковь…

[21] По-подробно вж. Зизjулас, J. Есхатолошки идентитет Цркве, в: Еклисиолошке теме. Нови Сад, 2001, с. 27-35.

[22] Св. Николай Кавасила. За живота в Христос, 1, 34.

[23] По-подробно вж. Mantzaridis, G. Deification of Man. St. Vladimir’s Seminary Press, New York, 1984, pp. 43-48.

[24] . Яннарас, Хр. Церковь…

 

 

 

Църквата като магазин

Автор: Боян Петков

Може би един от най-лесните и удобни отговори на въпроса “Защо хората в Църквата са толкова малко?” е отговорът-оправдание и обвинение към точно тези хора извън църквата. Наскоро обаче си мислих за думите на Христос: “Вие сте светлината на света” и се опитвам чрез тези Негови думи да си дам отговор на поставения по-горе въпрос. Може би ние като Божи народ не сме способни да покажем това Божествено отражение или пък, ако го показваме, то бледнее пред безбройните рекламни светлини на суетния и преходен свят. А може би нашата (Божествена), “тиха светлина” е примесена точно с тези евтини, шарени и шумни отблясъци, с които съвременното общество храни сетивата си.

Според мен една от причините за това е точно примесването на различните източници на “светлина” – на “невечерната” и на тази, отразяваща триумфа на пазарното и консуматорско мислене в съзнанието на днешния човек. Ще се опитам да направя сравнение с физическата природа на светлината – нашите очи са създадени да улавят определени честоти от спектъра на лъчите; така също и при духовната светлина: нашият Творец е устроил духовните ни очи да виждат също в определен диапазон, така че всеки човек да е способен да съзре Божествената светлина, независимо от това, до колко е повредено неговото духовно зрение. Ако приемем горната метафора, можем да предположим, че човек ни най-малко не е загубил чувствителността си към Истинската светлина, а просто не може да я съзре в пълнота или по-скоро – там където я търси, вижда светлина с “друг (примесен) спектър”. Реших да напиша тези редове с идеята да опитам да посоча някой от нещата в Църквата, които смятам, че са отражение не на Господнята светлина, а по-скоро на сянката на този преходен свят.

Една от най-тежките болести, от които страда нашето “духовно зрение”, според мен е потребителското изкривяване на светогледа. От малки сме възпитани да консумираме всичко около нас, като за цената на тази консумация сме свикнали да заплащаме с пари, лично достойнство, чувства… Много е лесно подобно отношение към всичко и всички да се пренесе и в духовния живот, особено ако в нечии бегли, странични наблюдения принципите и живота на Църквата намират пълно припокриване с това, което виждаме и в света. Когато човек пожелае да избяга от страшната злоба, безразличие и липса на любов в света, който го заобикаля, той сякаш инстинктивно търси утеха, радост или помощ в Църквата, станала медийно достояние за пореден път с унижението и падението на свои членове или вътрешни сътресения. Въпреки това хората по навик прибягват към Църквата.

Проблемът се появява обаче, когато човекът, идващ в Църквата се отнася към духовните неща по същия потребителски начин, по който го е възпитал светския му опит. Този проблем се задълбочава още повече, когато същия този човек не среща никакво възражение или дори копира подобно отношение от християните в храма. Тук като коректив можем да посочим Христовите думи: “Аз ви давам не тъй, както светът дава”. Светът първо иска да дадеш, за да получиш нещо, а Христос дава, дарява, без да иска нищо – Той би прел в замяна само нашата любов. В контекста на тези думи осъзнаваме, че масово битуващото отношение към Църквата като място, където даваш пари или олио, за да получиш нещо насреща според нуждата си, е наистина симптоматично за някаква болест на духовното зрение. Църквата не се възприема като място за общуване с Източника на Живота, като място за радост, а като място, където по стечение на обстоятелствата отиваш. От тук следва и неправилното разбиране (ако изобщо може да се каже, че има някакво разбиране) за Църква и липсата на чувство за принадлежност към т.нар. Божи народ. Същото се отнася и до появата на дразнещи определения като “много вярващ”, “по-малко вярващ”, “православен, но не много вярващ” и т.н. Това са формулировки, оправдаващи по-рядкото или по-честото ходенето на хората “на Църква”.

В най-общия случай църквата е място с определено работно време, където има свещеници – хора професионалисти. Пред тях и особено в храма сме длъжни да бъдем изключително благоговейни и просто мълчаливо да изчакаме да ни “мине реда”, докато там – в храма, се правят се и говорят някакви неясни неща, най-често на неразбираем език. Много е лесно – просто питаш, записваш си час: по същия начин, както и при зъболекаря, плащаш и си тръгваш. След като излезеш от храма отново нямаш никакви задължения – т.е. Църквата се възприема като място, където се ходи по традиция и при нужда, и следователно нашето участие в Нейния живот може да бъде описвано с тъжни въпроси като: ”колко струва кръщавката; какво трябва да донеса (отговорът най-често е: сапун, кърпа, а ако клисарката е с “по-голям опит” – нещо за почерпване)”, “колко продължава”, “кога свършва службата, че да дойда (за да не губя време да стоя и на служба, която по принцип не ме засяга лично) да ми бъде отчетено (нещо си)” и т.н. Тези и много подобни въпроси и отговори, които всеки от нас е чувал, някак си се възприемат като нещо нормално. Сякаш на никого не прави впечатление липсата на духовно “упътване” за услугата, която някой е дошъл и иска да получи в Църквата – просто “така се прави” – не е важно от Кого го получаваш, Кой е Той, дали Този, който “провеси земята над водите” има нужда от нашите стотинки, бонбони, риби или иска Неговата любов да срещне поне частица от нашата…

Ще се опитам да завърша своите размисли с успокоението, че както астигматизмът се лекува, същото според мен важи и за болестта на духовното зрение, наречена потребителско възприятие на духовната реалност. Просто трябва на време да бъде диагностицирана чистотата на спектъра на възприеманата Светлина.

Още един прочит на евангелската сцена с блудницата

20622045_1728131973894373_2517778007645949720_nАвтор: Даниел Лазаров

Опит за концепция за евангелизация на хомосексуалните

Веднъж присъствах на една архиерейска литургия на един от големите Господски празници. Наред с голямото множество светски хора, които дойдоха да си запалят свещичка „за здраве“, влезе и един притеснително изглеждащ младеж. Под „притеснително“ разбирам екстравагантна дамска прическа, пиърсинг на долната устна, очна линия, цветен гланц, тясна тениска тип – бюстие и впити дънки. Аз бегло познавах момчето, тъй като беше от моя випуск в гимназията. Бях чувал за него какви ли не скандални истории и вярвах в голяма част от тях, а и поведението му говореше много за него. Направих усилия да си спомня името му, но вместо това си припомних някои от нещата, които съучениците ми коментираха за него. Очевидно бе, че момчето живееше хомосексуален начин на живот и ни най-малко не се притесняваше от това. Майка му беше козметик и фризьор и по думите на съучениците ми тя го приемаше такъв какъвто е. Чудесно! Вече наистина сме в бъдещето, разсъждавах аз. Това момче бе реализирано в обществото, явно демонстрирайки различната си сексуална ориентация и вероятно имаше свое „верую“, с което оправдаваше начина си на живот. Близките му също. Нататък Още един прочит на евангелската сцена с блудницата

Споделено от Ренета Трифонова

reneta-trifonovaИнтервю на Кристина Митева Нататък Споделено от Ренета Трифонова

Православно ли е православието или как се продава Божията благодат

Автор: Георги Спасов

Авторът е студент по богословие в СУ „Климент Охридски“.

Навярно много от нас приемат с насмешка „правоверието“ на мюсюлманите. Та нали ние сме християни, ние познаваме истинския Бог – Твореца на небето и земята. Те също твърдят така. Не за тях ми е думата обаче. Като наричаме себе си „православни“, какъв смисъл влагаме в това? Наистина ли правилно славим Бога или просто сме възприели това определение, за да се различаваме от римокатолиците и от множеството протестантски деноминации? Бог знае. И Той ще въздаде всекиму според делата (Мат. 16:27, Откр. 22:12). Нататък Православно ли е православието или как се продава Божията благодат

Ограбен живот

Автор: Радост Симеонова

Този разказ е написан през 1999 г.
Историята е истинска.
Поради липса на адекватни действия от страна на лекарите в „Пирогов“, а после и от страна на прокуратурата, никой от героите не бе наказан. Оставих името на Алекс, защото си отиде пред очите ми.
Нататък Ограбен живот

„Бъди верен“ и новородените му братя

Clipboard01Автор: Иван Серафимов

През годините проблемът със сайта „Бъди верен” и въобще т.нар. „сливенско богословие”се смятаха едва ли не за изолиран случай на местно ниво, но за съжаление през последните две години с наближаването на провеждането на Всеправославния събор на о. Крит се вижда, че това извратено богословие и църковен живот са поразили почти цялата ни Църква. Оказва се, че от две години „Бъди верен” си има поне две нови братчета – това са синодалния сайт bg-patriarshia.bg и „Пътят към Бога”- сайт на Ловчанска епархия (predanie.bg). Нататък „Бъди верен“ и новородените му братя

За гредата в нашето и сламката в чуждото око

Автор: Иван Серафимов

„А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.” /Мат. 7:3-5/

Светият Синод за пореден път смути както православните християни, така и тези от другите деноминации – католици и протестанти – като на 21.04.2016г. взе решение с предложение за промени в предсъборния документ за отношението към останалите християни. Нататък За гредата в нашето и сламката в чуждото око

Кого трябва да слушат християните?

Автор: Иван Серафимов

През последната година две събития, които са все още актуални, разделиха църковния народ на две и ме накараха да си задам въпроса: Кого трябва да слушат християните?

Едното събитие е предстоящият Всеправославен събор, който трябва да се проведе между 18 и 26 юни тази година на о. Крит в Гърция. Съборът е подготвян повече от половин век и на него предстои да се вземат важни за Православната църква решения. Нататък Кого трябва да слушат християните?